– Цяла нощ ли си пила?
Аз се скрих в банята, върнах се с четка за зъби в устата си и посочих входната врата с вдигнати вежди.
– Навик ли ти е да нахлуваш с взлом?
Тя ме заобиколи и затвори вратата.
– Трябва да поговорим.
Охо. Щеше да има мъмрене. Мъмреше ме всеки ден през последната седмица. В началото успявах да я заблудя за безсънието си и тя се хващаше, но ме заподозря сериозно, когато започнах да виждам лилави слонове в отдушниците на офиса. Знаех си, че не трябва да я питам за тях, но си рекох, че може да е пребоядисала.
Отидох в спалнята си да се преоблека в чиста пижама, после, отправяйки се към кухнята, попитах:
– Искаш ли кафе?
– Три и половина през нощта е.
– Добре, искаш ли кафе?
– Не. Седни. – Спрях на средата на пътя и повдигнах вежди въпросително, а тя упорито стисна челюст. – Казах, че трябва да поговорим.
– Да не би да е по повод мустаците, които ти нарисувах, докато спеше онази нощ? – Отпуснах се отново на канапето, като за всеки случай не я изпусках от поглед.
– Не, става въпрос за наркотици.
Отворих уста и едва не изпуснах четката си за зъби.
– Вземаш наркотици?
Тя стисна устни.
– Не. Ти вземаш.
– Вземам ли? – попитах изумена. Нямах представа.
– Чарли – каза Куки със съчувствие, – от колко време не си спала?
С дълга въздишка, която граничеше с вой, преброих на пръсти.
– Около тринайсет дни, кажи-речи.
Очите ѝ се ококориха от изумление. След като успя да го асимилира, попита:
– И не вземаш медикаменти?
Извадих четката за зъби от устата си.
– Освен зъбна паста ли?
– Как го правиш тогава? – Тя се наведе напред и сбърчи вежди загрижено. – Как изкарваш дни наред, без да спиш?
– Не знам. Просто не си затварям очите.
– Чарли, това не е възможно. И вероятно е опасно.
– Нищо подобно – уверих я. – Пия много кафе и почти не ми се случва да заспя, докато шофирам.
– Боже мой! – Тя скри лицето си в длани.
Усмихнах се и пак пъхнах четката за зъби в устата си. Не се срещат често хора като Куки. Енергични телом и духом. Лоялни. Да ти се връзват на всеки майтап.
– Миличка, аз не съм като теб, помниш ли?
Тя отново ме погледна.
– Все пак си човек. Само защото оздравяваш бързо, виждаш мъртъвци и притежаваш уникалната способност да караш обикновените хора да се опитват да те убият...
– Но той ми е толкова ядосан, Куки. – Сведох глава, натъжена от окаяната си ситуация.
Тя осмисли думите ми, преди да каже нещо.
– Обясни ми какво точно става.
– Добре, но първо имам нужда от малко кафе.
– Три и половина през нощта е.
След десет минути и двете държахме по чаша кафе за освежаване, а аз бях посред разказа за сънищата си – ако можеха да се нарекат така – пред грейналите очи на разведена жена с плътски мераци. Тя вече знаеше, че съм свързала Рейес с материалното му тяло, но не и за сънищата. Не всичко. Тъкмо ѝ бях разправила за последната си среща с бог Рейес, същество, изковано в пламъците на ада, създадено от изящество и грях, съчетани с изгаряща чувственост.
Повях си и погледнах към нея.
– И той действително...
– Да – отвърнах.
– И вдигна крака ти на...
– Да. За удобство, вероятно.
– Олеле. – Ръката ѝ се стрелна към сърцето.
– Отново да, но следва хубавата част. Онази с оргазмите, където той ме докосва, целува и гали на най-невероятни места.
– Целувал те е?
– Е, точно тази сутрин не – казах и поклатих глава. – Но понякога го прави. Странното е, че той не иска да присъства. Не иска да бъде с мен. Но все пак се появява още в мига, щом затворя очи. Пламенен. Секси. Адски ядосан.
– Но е вдигнал крака ти...
– Куки – казах и я дръпнах за ръката, за да се съсредоточи, – зациклила си на този момент.
– Да. – Тя примигна и поклати глава. – Напълно те разбирам, че не искаш да преживяваш такава травма всяка нощ.
– Но аз не мога да си почина. Честно, само след три минути се събуждам още по-уморена. А и той ми е толкова сърдит.
– Ами ти го свърза за цяла вечност.
Въздъхнах.
– Разбира се, че не е за цяла вечност. Мога да оправя нещата. – Пропуснах подробностите за нещастния си неуспешен опит да го освободя от свързването. – Все ще намеря начин да го освободя, не мислиш ли?
– Аз? – попита тя стресната. – Това е твоя работа, скъпа. Аз съм само случаен наблюдател. – Тя погледна към часовника ми с анимационни герои.
Както обикновено алтруистичната ми загриженост към ближния ме озадачи.
– Трябва да си лягаш – казах аз, взех чашата ѝ за кафе и тръгнах към кухнята. – Имаш два часа, преди да събудиш Амбър за училище. – Амбър беше дванайсет и половина годишната дъщеря на Куки.