– Какво каза тя?
Моника се втренчи в чашата с кафето си, докато си припомняше.
– Сподели, че той вършел странни неща, като да я буди посред нощ, плашел я нарочно, а после само се смеел. Един път ѝ беше казал, че кучето ѝ го е блъснала кола. Тя плака два дни. После изведнъж се появил с него. Казал, че са го прибрали в кучкарник. Тя обаче провери в кучкарника. Не го бяха прибирали. – Моника ме погледна и сви рамене – Ей такива ги вършеше през цялото време.
Всичките му действия са били форма на манипулация. Простичко казано, проявявал се е като истински маниак на тема контрол върху живота на околните, което е много нездравословен навик. И все пак трябваше да поговоря с Моника насаме. Очевидно имаше неща, за които не искаше да отваря дума пред брат си. Долях им кафе и се помъчих да изчисля колко ли течност още може да поеме мехурът му. Беше едър мъж, но все щеше да му се наложи да отскочи до тоалетната по някое време.
– Нейтън никога не е бил най-острият скалпел в таблата с инструменти – отбеляза той намръщено. – Завърши медицинския университет със среден успех. Вие бихте ли се доверили на хирург, който не е постигнал повече от среден в университета?
– Хич дори. – Въпреки че се съмнявах в твърдението си, самата мисъл за това беше, честно казано, плашеща. Обърнах се към Моника. – Може ли да те попитам защо беше тук вчера сутринта? Дори не бях говорила още с Нейтън.
Тя наведе засрамено глава.
– Мислех, че не си ме видяла. – Тя въздъхна на пресекулки. – Следях него. Той беше пред бара и говореше по телефона, когато ти мина.
– И не си знаела коя съм?
– Не и в началото. Когато той ми каза, че е наел частен детектив, те издирих.
Лутър потропа по масата с показалец.
– Наел те е, за да се престори на добър, казвам ти.
Този мъж определено беше по-умен, отколкото изглеждаше.
– Той ме уведоми, че вие двамата не сте се разбирали много добре с Тереза.
Моника зяпна.
– Така ли е казал? – Беше ужасена.
– Виждаш ли? – кипна Лутър – Виждаш ли какво прави?
Гледах как очите на Моника отново се пълнят със сълзи, но този път тя беше ядосана. Наведе се към мен, готова да избухне.
– През последните две години се опитваше да ни раздели. Толкова е ревнив, че не е за вярване. За бога, та ние сме сестри.
Лутър кимна.
– Отбележете си това към странните постъпки, за които ви разправи Моника. Говори разни неща, върши глупости, прави всичко по силите си да ни държи настрана от Тереза.
– Извънредно властен е – съгласи се Моника. – Това беше предупредителен сигнал още когато започнаха да се виждат, но Тереза не слушаше.
– Колкото повече ѝ говорехме, толкова по-малко ни слушаше.
– Представям си – казах, – и аз имам сестра.
– А после – продължи Моника, навела глава на една страна, сякаш ѝ беше трудно да проумее, – той беше толкова мил с нея. Постоянно ѝ правеше подаръци, носеше ѝ цветя, грижеше се винаги да има от любимата ѝ газирана вода. Онази с аромат на лимон.
– С други думи я е задушавал – обобщих, в потвърждение на предишното твърдение на Моника.
– Точно така – кимна тя. – Мисля, че всичко това притесняваше Тереза. Дори вече не пиеше водата. Месеци наред. Тя обаче не му каза, защото аз я пиех. – Жената се усмихна нежно и искрено. – Толкова ревнуваше от срещите ни, че започнахме да се виждаме тайно в работните дни и се разхождахме в планината, уж за да спортуваме. Но всъщност просто си говорехме. – Тя се засмя на себе си. – И пиехме тъпата му ароматизирана вода.
– Значи тя не работи? – попитах.
– О, не! – възкликна тя, сякаш въпросът ми беше абсурден – Той не би се съгласил.
– Виждаш ли? – Лутър сви ръце в юмруци. – Откачалка. Честно си казвам, ако ѝ е направил нещо, мъртъв е.
Освен от застраховката и странното поведение, бях изненадана и от факта, че добрият доктор още е жив при зет като Лутър. Йост беше наясно с това. По тази причина никога не би допуснал да бъде уличен в нещо. Трябва да е знаел, че ако възникне подозрение за негова вина, няма да се стигне до процес, та каквото и да бе направил, направил го бе добре. Трябвало е да го стъкми така, че да прилича на нещастен случай, но колата на Тереза беше още в къщата. А номерът с отвличането минаваше само при искане за откуп. Без такова похищението щеше да е почти толкова подозрително, колкото нож в гърдите ѝ и кръв по ръцете му.
Точно сега, обаче, исках Лутър и Моника да спрат да му дишат във врата. Ако знаеше, че го следят, никога не би се върнал на местопрестъплението.
– Дай ми един долар – казах на Лутър.
Той сбърчи вежди.
– Защо?
Размислих над искането си.