– Добър въпрос. Ти си заможен. Дай ми двайсет.
Той въздъхна и извади двайсетачка от портфейла си.
– Сега работя за теб.
– Евтино вземаш.
– Това е само гаранция – поясних и му показах двайсетачката, която ми беше дал. – Прибави няколко нули и ще получиш дневното ми заплащане. Ще ти пратя сметка. Ще бъде голяма. – Трябваше някак да финансирам кариерата си на борец.
– Вече имам човек, който следи Йост. Няма да го изпусне и ви обещавам, че Йост няма да разбере. – Не възнамерявах да уточнявам, че ставаше въпрос за мъртъв подрастващ гангстер. – Ако докторът направи нещо подозрително, моят човек веднага ще ми съобщи. Освен това помощничката ми проучва миналото му. Ако има нещо нередно, ще го открием.
– Значи вече сте започнали да го разследвате? – попита изненадан Лутър.
– Вече ви казах, че търся сестра ви и тъй като брачният партньор е най-вероятният заподозрян в случаи на изчезване, да, разследвам го. – Наведох се напред и добавих: – Както щях да направя и в случай че ти беше заподозрян.
Моника попита:
– И полицията ли търси в същата насока като теб? От ФБР възприемат ли го като заподозрян?
– Миличка, за ФБР всеки е заподозрян – отговорих, без да и давам повече информация. Трябваше да призная, малко се изненадах, че при зет като Лутър Дийн докторът би предприел нещо подобно. Може би точно това беше причината да е отчаян. И все пак отчаяните хора вършеха отчаяни неща. Това не вещаеше нищо добро за Тереза Йост.
Искрицата надежда, която припламна у Моника, ме умили. Тя явно имаше силна вяра в способностите ми.
– Има ли тоалетна тук? – попита най-сетне Лутър, като оглеждаше бара.
– Точно там – посочих мъжката тоалетна и го гледах как се отправи натам. Донякъде, защото исках да съм сигурна, че няма да ни чуе, когато задам на Моника следващия си въпрос, но най-вече заради хубавия му задник.
Когато се скри зад вратата, се обърнах към нея.
– Добре, имаме само няколко секунди. Какво премълчаваш?
Очите ѝ се разшириха от изненада.
– Не разбирам.
– Тик-так – припях и погледнах отново към мъжката тоалетна. С малко повече късмет Лутър щеше да се позабави в името на хигиената, но с мъжете не можеш винаги да разчиташ на това. Погледнах Моника със съчувствие и ѝ казах: – Виждам как ти тежи вината, която носиш. – Тя примигна и наведе глава, а аз добавих: – Нищо няма да кажа, Моника. Каквото и да ми довериш. Просто трябва да съм наясно с всички подробности по случая.
Устните ѝ се свиха в тъжна гримаса и тя промълви неохотно:
– Лутър не знае, но съм болна.
Така си и мислех. Кожата ѝ беше с жълтеникав, нездрав оттенък, също и ноктите ѝ с изключение на белите черти, които ги покриваха на хоризонтални редове. Не бях сигурна, обаче, защо това извиква усещане за вина.
– Съжалявам, но...
Тя поклати глава.
– Не. Нарочно го премълчавам пред Лутър. Когато майка ни умря...
Тя замълча, за да попие с кърпичка очите си и пак ме погледна.
– Той го прие много тежко, Чарли. Тя беше болна дълго време и когато почина...
Сложих ръка върху нейната, за да я окуража да продължи.
Тя се обърна и стисна с пръсти моите с чувство на признателност, наведе се към мен и пошепна:
– Направи опит за самоубийство.
Би било свръхмеко казано да заявя, че бях шокирана. Зяпнах, преди да успея да се овладея и Моника ме видя.
– Знам. Всички се изненадахме. Той прие смъртта ѝ наистина тежко.
Пак хвърлих поглед към тоалетната. Като видях, че хоризонтът е чист, попитах:
– Ходи ли на терапия?
– Да. Ходеше. Вече се оправя.
– Много се радвам. Може ли да попитам какво ти е?
– Може да питаш каквото пожелаеш – каза тя и по лицето ѝ се плъзна тъжна усмивка. – Лекарите не знаят. Поставиха ми всякакви диагнози, от хронична умора до болестта на Хътчинсън и не излезе нищо от това. Просто състоянието ми продължава да се влошава и никой не знае причината.
Лутър вече вървеше към нас, когато попитах още нещо.
– Моника, защо се чувстваш виновна заради изчезването на Тереза?
Тя стисна устни и пак я обзе чувството на вина.
– Заради застраховката. Тереза беше открила една клиника в Швеция, където правели големи открития. Мисля, че тя направи застраховката заради мен, за да мога да отида в Швеция. – Когато Лутър наближи, тя се наведе към мен и изрече бързо: – Той не бива да знае, че съм болна.
Стиснах бързо ръката ѝ и се раздалечихме. Точно когато Лутър седна, татко влезе през предната врата и аз бях принудена да си сложа слънчевите очила.
– Здрасти, татко – приветствах го с широка усмивка. – Това са клиентите ми Моника и Лутър.