НАДПИС НА ТЕНИСКА
Паркирах Мизъри в една странична уличка на половин пресечка от изоставения приют за душевноболни и притичах приведена до най-близкия контейнер, а след това се прикрих зад туфа вечнозелени храсти. След няколко минути осъзнах, че храстите са покрити с паяжини и започнах да размахвам неистово ръце и да пляскам. След като по гръбнака ми пробяга тръпка на отвращение, се стегнах и призовах настройката си за "мисия невъзможна", за да се изкатеря по ограда от бодлива тел до покрива на порутена барака. Щом се озовах там, се свих в ембрионална поза и заскимтях. С настройка или без, оградите от бодлива тел си бяха гадни, главно защото болеше от тях.
Разтворих с мъка пулсиращите си пръсти и се огледах. Ротвайлерите ги нямаше наоколо, така че скочих и тръгнах към прозорчето на мазето, през което обикновено се промъквах. Завъртях резето, отключих набързо и дръпнах. Обикновено, прозорецът се отваряше лесно и можех да изпълня нещо като претъркулване в мазето като при ядрена опасност, но без тревогата за радиоактивно заразяване и последващ в резултат косопад, само че прозорецът заяждаше. Дръпнах по-силно и той поддаде. За по-малко от секунда, преди отново да се хлопне. Какво ставаше тук, в името на топките на Зевс?
Преди да пробвам пак, Ракетата се появи, притиснал носа си към стъклото, подобно на огромно бебе, което играе на ку-ку, само че в кошмар. Той се изкикоти.
– Госпожице Шарлот – изкрещя, сякаш беше на хиляди километри разстояние.
– Ракета – пошепнах и притиснах показалец към устните си, – шшшш... – Огледах се в очакване всеки момент да ме потупа някоя ротвайлерска лапа. Не бях сигурна дали кучетата могат да чуват мъртвите, но сега не беше подходящият момент да разбера. – Ракета, пусни ме да вляза.
Той пак се изкиска.
– Госпожице Шарлот, виждам те през стъклото – изкрещя още по-силно, като не спираше да го сочи, в случай че не съм го забелязала. – Ти чуваш ли ме?
О, вси светии и тям подобни. Плъзнах се по корем и успях да открехна мъничко прозореца.
– Ракета – казах през отвора, – трябва да ме пуснеш да вляза.
– Не може. Не съм сам.
– Така ли? Наистина? – Ракетата беше умрял някъде през петдесетте. Колко ли познати имаше? – Тук вън има огромни кучета, а аз искам да ти дам някои имена.
Той светна. Буквално. Шантава работа. Отвори прозореца още съвсем мъничко и показа носа и устата си.
– Имена? – пошепна.
– Да, имена на хора. Трябва да разбера дали са мъртви или не. – Можеше да го изгубя като събеседник всеки миг. Да задържиш вниманието на Ракетата повече от няколко секунди си беше като печалба от лотарията без паричната придобивка.
Той притисна рамката на прозореца към лицето си, докато то се сплеска и започна да ми прави рибешки физиономии.
– Здрастиии, госпожице Шарлот.
Поех дълбоко дъх, за да се успокоя.
– Ракета, къде са Ягодка и Блу? – Блу Бел беше сестра му, която беше умряла през трийсетте години от пневмония. Така и не я бях виждала. Явно нямаше желание да се запознава с жътваря на души. Ягодка беше мъртвата сестричка на един местен полицай, който работеше с чичо ми. Тя беше голяма беля.
Както беше смачкал лицето си, той се ухили.
– Крият се от теб.
– О, страхотно, вече и двете ме отбягват? – Отначало ми стана малко неприятно, но после си спомних, че не харесвах особено деца, така че по-скоро беше повод за радост. Нямах избор. Трябваше да му дам имената. Той вероятно щеше да хукне из приюта и щях да го изгубя окончателно, но беше по-добре, отколкото да се окажа с отхапан крак.
– Тереза Дийн Йост.
Той отстъпи назад и застина, а клепачите му затрепкаха, докато проверяваше наум регистъра си. После светкавично бързо ме погледна и каза:
– Не. Не ѝ е дошло времето.
Отговорът му ме зашемети. Сериозно? Беше още жива? Как, по дяволите? Бях сигурна, че Док Холидей я беше убил. Два милиона в зелено си бяха сума зеленилка. Но тя беше жива. Имах още време.
– Обичам те, Ракета.
Той се изкикоти и пак затръшна прозореца.
– Чакай, Ракета. – Дърпах и блъсках, но без резултат. Прозорецът не помръдваше. В ребрата и лактите ми се забиха камъчета, налагаше се да се прибера вкъщи и да се преоблека, преди да върша нещо друго. След едно мощно дръпване успях да отворя, но съвсем мъничко. – Само още едно име, миличък – пошепнах през отвора.
– Можеш ли да кажеш вълшебната думичка?
– Моля – процедих след дълга въздишка.
– Моля ли е вълшебната дума? Аз си мислех, че е абракадабра.
– Добре, прав си, съжалявам. Добре, готов ли си?