Той кимна, а очите му заблестяха в очакване.
Това щеше да е по-сложно. Ърл Уокър е имал различни имена и кой можеше да каже кое е истинското, но си струваше да опитам.
– Ърл Джеймс Уокър.
– Мъртъв – заяви той без колебание.
Отново примигнах от изненада.
– Чакай, сигурен ли си?
Ракетата затвори прозореца и сложи резето с дяволит смях.
– Мамка му, Ракета! – Дърпах и се борех да отключа, но той веднага заключваше отново. – Ракета! – изсъсках.
Накрая той спря да се смее за достатъчно дълго време, та да ме погледне.
Като се надявах, че ме чува през прозореца, повторих:
– Ърл Джеймс Уокър. Сигурен ли си, че е мъртъв?
Той отвори прозореца още веднъж, но само толкова, че да може да говори през него, не се отказваше от играта си. После сви рамене.
– Повечето от тях са мъртви.
– Повечето от кои? Ърл Джеймс Уокъровците?
– Дааа – той започна да брои на пръсти – Седем само от черните бури насам. А кой знае колко още са били преди това?
Нямах идея какво представляват черните бури, но Ракетата беше израснал по времето на прашните урагани. Може би това имаше предвид.
– А има ли живи с това име?
Той пак преброи.
– Двама.
Леле, това означаваше, че Рейес може би не е луд. Ясно беше, че хората с фамилия Уокър не проявяват особено творчество, като до един кръщават децата си Ърл Джеймс.
– Можеш ли да ми кажеш къде са? – попитах, като знаех какъв ще бъде отговорът.
– Не къде, само дали. Живи или мъртви. Само това знам.
Добре, така не се получаваше. Може би ако успеех да му обясня по-добре кой Ърл Уокър търся, щеше да стесни кръга.
– Ракета, пусни ме да вляза.
– Защо? – попита той с ужасно притеснен вид.
– Защото искам да говоря с теб, а нямам желание да ме изяде някой тъп ротвайлер.
На лицето му цъфна огромна усмивка.
– Като този ли?
Той посочи над главата ми в момента, в който на ръкава на якето ми капна огромна лига. После усетих дъха му, горещия му дъх върху бузата си и положих голямо усилие да не намокря гащите.
Усетих прилив на адреналин, заради който не можех да лежа неподвижно, но не мръднах.
Само щях да го зарадвам, ако хукнех. Внимателно, сякаш обезвреждах бомба, бръкнах в джоба на якето си и извадих кокал залъгалка. В същия миг го захапа огромна челюст и животното се преобърна върху мен с ръмжене, като най-вероятно ми счупи няколко ребра.
Изсумтях и погледнах до себе си, където ротвайлерът се беше проснал да дъвче. Кокала, за щастие. Той ме побутваше, сякаш ме предизвикваше да се опитам да му го взема. Сърцето ми съвсем спря.
– Какво си сладурче – изчуруликах му.., по-точно на нея. – Преобърна се по корем, стиснала кокала здраво със зъби, а късата ѝ опашка се движеше толкова бързо, че можеше да предизвика буря в Китай. Почесах я по корема. – Кукличка. Да, точно така. – Тя побутна ръцете ми с нос и аз погледнах нашийника ѝ. – Артемида? Казваш се Артемида?
Реших, че ще е добра тренировка за новата ми работа, така че се поборихме малко.
– Богиня ли си? Приличаш на богиня. Какво хубаво име за хубаво кученце... – Спрях да се лигавя и застинах, когато в полезрението ми се появиха чифт ботуши.
Погледът ми се вдигна към крака, покрити с обрив, тока за колан във форма на череп и черна фланелка под кожено яке, на която пишеше "Избий ги всички, нека Бог ги сортира после". Продължих нагоре и стигнах до небръснато лице с тъмни прилепващи до слепоочията очила и коса, толкова черна, че не отразяваше, а поглъщаше слънчевата светлина.
– Късметлийка си, че сънната ти артерия е здрава – каза той с дълбок и успокояващ въпреки думите глас. – Артемида не обича много хората.
Цялата мръсна, се надигнах до седнало положение, подпрях ръцете си назад и вдигнах поглед.
– Тя е сладко куче.
Приближиха се още двама мъже, също толкова раздърпани като първия. Единият беше млад и приличаше на гръцки принц. Другият имаше по-скоро вид на италиански мафиот, отколкото на рокер.
Първият им каза:
– Тя каза, че Артемида е сладка.
Принцът сви рамене.
– Ами сладка е. – След като разтри рамото, по което го блъснаха, рече: – Така си е. Аз какво съм крив.
– Твоя е вината, кретен. – Изглеждаше разгневен, но се затруднявах да определя истинските му чувства. – На мацката трябваше да ѝ го няма половината лице.
Тони Сопрано кимна в знак на съгласие. Аз поклатих глава в знак на несъгласие от цялото си сърце.
– Тя вече и за куче пазач не става. Какво да я правя сега?
Артемида скочи на гърдите му игриво, сякаш искаше да му покаже новата си играчка.
– Да, да, знам. Имаш подарък. – Той я почеса по ушите, престори се, че ще го захапе, пусна я на земята и я накара да седне. Тя се опита пак да скочи, но той я притискаше с ръка, докато тя не се отказа и не насочи цялото си внимание към кокала.