– Аз ли бе? – възрази принцът. – Ти си мекушав лигльо.
Обърнах се към онзи, който явно беше водачът на местния рокерски клуб.
– Сигурно се чудите какво правя тук.
Те се спогледаха и се изхилиха.
– Сериозно? – попита мафиотът.
– Ти ги виждаш, нали?
Погледнах лидера.
– Тях? – Още бях на земята и понечих да стана, но той постави ботуша си на корема ми. Не беше силно, но достатъчно да ми попречи да стана. Явно така предпочиташе жените. Въпреки че вече бях мръсна, го изгледах гневно. – Би ли престанал?
– Ти си нарушител, нали така? Мога да ти направя каквото поискам.
А тъкмо бях започнала да го харесвам.
– Кои са те? – попита той.
– Не знам за какво говориш.
Принцът коленичи до мен, наведе се, докато устните му почти се допряха до моите, после се пресегна към задния ми джоб и извади разрешителното ми за частен детектив. Остана така десет секунди по-дълго, отколкото трябваше, после погледна документа ми.
– Тя е частен детектив.
Изправи се и го подаде на водача.
– Шарлот Дейвидсън, частен детектив – изрече храбрият вожд и махна ботуша си от корема ми. – Добра ли си?
– Дай ми дефиниция за добра. Къде са другите кучета? Обикновено са три.
Всички мълчаха.
– Умряха – процеди той през стиснати зъби. – Отровиха ги. Артемида едва оцеля.
Ахнах тихичко и се изправих.
– Кой го направи? – Нямаше как да не се възмутя.
Мафиотът сви рамене.
– Още не знаем. – После ме погледна с подозрение.
Реших да игнорирам обвинението. Ако можеше.
– Та кои са те?
Обърнах гръб на водача и повдигнах вежди въпросително, докато си отупвах дрехите. Артемида взе движенията ми за сигнал и без малко не ме залепи за стената.
– Кой кой е? – попитах, като паднах назад и я гушнах.
– Духовете в приюта.
Замълчах, докато водачът хвана Артемида за нашийника и отново я накара да седне. Дадох си сметка, че беше много нежен с нея. Явно още не беше оздравяла.
– Не приличаш на човек, който вярва в духове.
– Не вярвах. Вече да.
– Добре. Защо мислиш, че аз знам кои са те?
Принцът заговори.
– Защото само ти идваш редовно да говориш с тях. Останалите идват само да се позабавляват или да снимат "обитавания от духове приют". – Той размърда пръсти, за да изобрази кавичките. – Ненормални ловци на духове. Има и такива, които водят момичета тук, за да ги плашат. Забавно е, като ти се хвърлят в ръцете. – Той се усмихна. – И аз съм прилагал този номер няколко пъти.
Не можах да се сдържа и се ухилих широко.
– А защо мислите, че тук наистина има духове?
– Виждаме стените – каза мафиотът. – Един ден има едни имена, на другия се появяват нови. Духовете драскат имена по стените ден след ден, отново и отново. – Той хвърли поглед към порутената сграда. – Това чудо ще падне някой ден.
И аз се притеснявах от това.
– Всъщност става дума за "той". По-точно Ракетата. Той дълбае имената по стените. Сестра му също е тук, но не съм я виждала.
Вярата им ги накара да застинат. Другите двама погледнаха към шефа си, за да видят какво ще каже. Той искаше да пита още, но аз наистина нямах време да се занимавам с това. Реших да мина със съкратената версия.
– Вижте сега – казах и поех дълбоко въздух, – Ракетата е умрял някъде около петдесетте. Той има тази.., не знам, способност. Знае имената на всички, които са се родили и знае дали са мъртви или не. Това ми помага доста често в разследванията ми. Той е учен. Той е... – Представата за Ракетата ме накара да се усмихна. – Той е като дете. Като голямо, яко дете със сериозен проблем с концентрацията.
Те всички се спогледаха.
– Може ли да си вървя? – попитах, като посочих с палец назад над рамото си. – Трябва да открия една изчезнала жена.
– Можеш ли да поговориш с него от наше име? – попита храбрият вожд.
– Естествено, но не днес.
Принцът наклони глава на една страна, докато оглеждаше долната част на тялото ми преценяващо.
– Можеш да излезеш през предната врата – каза водачът и хвана нашийника на Артемида. Тя дишаше тежко с изплезен език, очевидно ѝ се играеше.
– Наистина? През предната врата? – Това беше страхотно. Прескачането на огради определено не ми беше силната страна.
– Кога ще дойдеш пак? – попита единия от тях.
Аз бързах да се измъкна през предната врата.
– Скоро! – обещах. Наистина исках да поговоря с Ракетата, но сега не беше моментът да се сприятелявам с рокерска банда. Неизвестно защо с такива хора винаги се стигаше до танц в скута. Забързах към Мизъри, но по средата на пътя се вцепених и погледнах назад. На около половин пресечка имаше голяма черна кола. Прозорецът се отвори, показа се Гарет и пусна широка усмивка, преди да ме поздрави.