Стиснах зъби. Явно той беше на смяна. Чичо отново го беше пратил да ме следи. Рейес беше избягал и очевидно аз бях траекторията на най-малкото съпротивление за откриването му.
Изгледах го с такава омраза, че се надявах да го ослепя завинаги.
Той се засмя и подвикна:
– Три! Умирам си да опитам това!
О, боже, пак този списък. Можеше да отказва на чичо Боб от време на време.
Скочих в Мизъри и започнах да набирам Куки по телефона, когато Ракетата се появи на седалката до мен. Никога не бях виждала Ракетата извън неговата територия, така че ми трябваше малко време да се настроя. Също и да го разпозная. Очевидно и той имаше нужда от време. Примигна, огледа се, сякаш не знаеше къде се намира, а после обърна детинското си лице към мен.
– Ти си тръгна.
– Ракета, какво правиш тук?
Широка усмивка се появи на лицето му, после пак стана сериозен.
– Ти си тръгна.
– Да. Знам, съжалявам. Всичко наред ли е?
– О, да – отговори той и подскочи, като си спомни какво има да ми казва. – Тереза Дийн Йост.
Разтревожена попитах:
– Какво за нея? – Надали жизненият ѝ статус се беше променил за последните пет минути.
Той се обърна към мен със загрижено изражение.
– Побързай.
Преди да успея да гъкна, той беше изчезнал. Мамка му. Побързай. Щях, стига да знаех къде е тя. Какво, за бога, можеше да ѝ е направил добрият чичо доктор?
Набрах Куки.
– Според теб червено и розово отиват ли си? – попита тя вместо поздрав.
– Само ако си сладкиш. Тереза Йост е жива – съобщих ѝ, включих двигателя и завих по улицата.
– Какво? Наистина? Сладкиш?
Четирийсет минути по-късно карах количка за голф на игрището "Айслета". Чичо Боб се беше обадил. Беше се свързал с детектива, разследвал случая на фалшификация, в който се споменаваше доктор Нейтън Йост. Исках да знам защо.
Взех телефона си и пак се обадих на Куки.
– Мой човек, трябва да си вземем количка за голф, за да ходим на работа.
– За 30 секунди ходене пеша?
– Ами да! Това ни отнема минути в път годишно.
– Спа ли?
– Разбира се. Подремнах по пътя насам.
– Не шофира ли дотам?
– Да. Другите шофьори постоянно ме будеха. Трябва да забранят клаксоните.
Преди да започне да ми се кара – определено още беше разстроена от забележката за сладкиша – затворих телефона и свих вляво при пясъчната яма до хвойновите храсти. Групичка мъже стояха на затревено хълмче и се взираха към следващата дупка. Или може би в мен, докато маневрирах, за да не ме уцелят, докато карам към тях. Това возило беше страхотно. Но му трябваше още мощност, може би по-солидно окачване.
Спрях с писък на спирачки пред мъжете. Метафорично.
– Някой от вас казва ли се Пол Юлибари?
Един от тях пристъпи напред, възрастен господин с опасен на вид стик за голф в ръка.
– Аз съм Пол – каза той с бегло любопитство.
– Здрасти. – Слязох от колата и му подадох ръка. – Аз съм Чарли Дейвидсън.
– О, разбира се, тъкмо говорих с чичо ти. Не те очаквах толкова скоро.
– Ами търсим една изчезнала жена и трябва да я намерим колкото е възможно по-бързо.
– Разбира се. Хауърд – рече той, като се обърна и подаде стика на мъжа до себе си, – след малко се връщам.
Те всички се усмихнаха и кимнаха любезно, дори твърде любезно, когато ние се отдалечихме. Само един от тях изглеждаше ядосан от прекъсването на играта, по-млад мъж с козя брадичка, лъскав часовник и намръщено лице.
– Съжалявам, че ви прекъснах играта.
– О, недей. Само си губим времето. Изглежда изветрелите старци като нас играят твърде бавно, а младия Кейлъб го чакат срещи.
Аз се изкисках.
– Значи той е този, който бърза?
– Да. Обеща на баща си една игра на голф и не е спрял да съжалява за това.
Отново се обърнах да ги погледна.
– Кой е баща му?
– Аз. – Той се ухили, а очите му бляскаха палаво. – И така, чичо ти спомена за кой случай става въпрос. Помня го доста добре. Обадих се на Хана, тя още работи в архива, да извади досието. У нея е, ако искаш да го погледнеш.
– Благодаря. – Бях малко изненадана от такава отзивчивост.
– Наистина исках да пипна онзи тип – каза той и стисна челюст.
– Доктор Йост? – попитах.
– Какво? О, не. – Той поклати глава и върна поглед към мен. – Илай Куинтеро. Най-добрият фалшификатор, когото съм срещал. Изпечатал е повече документи, отколкото "Ксерокс".