– Току-що пих кафе.
– Това никога не те е спирало.
– Така е. – Тя стана и се запъти към вратата. – О, исках да ти кажа, че Гарет се обади. Май има случай за теб. Каза, че ще те потърси тази сутрин.
Гарет Суопс – специалист по издирването на изчезнали хора – имаше тъмна кожа, на фона на която сивите му очи искряха при усмивка – отлика, намирана за привлекателна от повечето жени. За мен той просто беше дразнещ. С него имахме известни търкания, например когато случайно научи за свръхчовешкия ми статут и ме взе за луда.
През повечето случаи ставаше. В останалите го пращах да пасе. Но като следотърсач беше ненадминат, което на моменти ми беше от голяма полза.
– Случай ли? – Звучеше интересно. И малко по-полезно от това да бездействам и да се чудя къде да се дявам. – Може би ще отида да поговоря с него лично.
Тя спря на вратата и се обърна към мен.
– Четири без петнайсет е.
На лицето ми цъфна широка усмивка.
Изражението ѝ отново стана замечтано.
– Може ли и аз да дойда?
– Не. – Избутах я от вратата. – Ти трябва да поспиш. Някой в офиса трябва да е на себе си през работно време, а това няма да съм аз, госпожичке.
След малко повече от петнайсет минути, както си седях пред вратата на Гарет Суопс с дизайнерската си пижама и розови пантофи със зайци, осъзнах, че може и да съм умряла по пътя насам. Толкова бях уморена, че вече не чувствах живота в себе си. Пръстите ми бяха сковани, устните подути, а клепачите ми бяха сухи и ги усещах като шкурка, като едничката им цел бе да ме дразнят и да изцеждат волята ми за живот.
Да, най-вероятно бях умряла.
Почуках отново и по гръбнака ми премина тръпка, подсъзнателна надежда, че вероятната ми смърт няма да ми попречи да изпълнявам свръхестествените си задължения, които най-общо се изразяваха в това, че мъртвите, които не са преминали веднага след смъртта си, можеха да преминат през мен.
Като единствен жътвар на души от тази страна на вечността осигурявах неоценима услуга на обществото. На човечеството. На света!
Вратата се отвори и нацупен следотърсач на име Гарет застана пред мен. В очите му се четеше такъв неописуем гняв, че си рекох, че може би все пак не съм умряла. Той имаше вид на махмурлия. В такова състояние Гарет слон не би видял, та камо ли мъртвец. Едвам успя да изръмжи въпросително през стиснати зъби.
– Какво?
– Имам нужда от ибупрофен – казах хладнокръвно.
– Имаш нужда от психиатър. – Невероятно, колко лесно му се разбираше, макар още да бе със стиснати зъби.
– Имам нужда от ибупрофен – повторих намръщено, в случай че не ме беше чул първия път. – Не се шегувам.
– Нито пък аз.
– Аз първа не се шегувах.
С шумна въздишка той се отмести назад и ми направи знак да вляза в пещерата на прилепа. Погледнах надолу към пантофите си със зайци и ги помолих наум да подскочат напред, тогава Гарет ме хвана за пижамата и ме дръпна вътре.
Помогна. С инерцията, която бях набрала, профучах като стрела през килима и се озовах до кухненските шкафове, като пътем щракнах няколко ключа за осветлението.
– Имаш ли представа колко е часът? – попита той.
– Не точно. Къде са ти легалните медикаменти? – От известно време бях развила главоболие. Вероятно заради телефонния стълб, в който се ударих, докато идвах насам.
Ергенската квартирка на Гарет беше доста по-спретната, отколкото си представях. Всичко беше в жълтокафяво и черно. Преравях шкаф след шкаф, за да намеря колекцията му от лекарства. Вместо това открих чаши. Чинии. Купи. Ха стига де.
Той застана зад мен.
– Та какво търсиш?
Спрях се, колкото да го изгледам свирепо.
– Няма начин да загряваш толкова бавно.
Той направи типичния си жест с пощипването на носа при веждите с палец и показалец. През това време успях да го огледам. Рошава тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване. Гъста набола брада, която също имаше нужда от бръснене. Космати гърди, които също имаха нужда...
– Боже мой! – казах аз, закрих очите си с ръце и се облегнах на плота.
– Какво?
– Ти си гол.
– Не съм гол.
– Ослепях.
– Не си ослепяла. С панталони съм.
– О! – Това беше доста неловко.
Той се размърда нервно.
– Искаш да си облека риза ли?
– Късно е. Остави ми травма за цял живот. – Трябваше малко да го подразня. Беше много кисел в четири и половина сутринта. Продължих да ровя из шкафовете.