– Да, чувала съм. Лоша работа – казах, без да обръщам внимание на свиването в корема си.
– Дори много лоша, но не се тревожи, ще ти пратят пазител веднага след голямото ти страдание.
– Страдание?
– Да – потвърди тя и кимна.
– Не си падам много по страданията. Тежко ли ще е?
– Страданието обикновено е тежко. Особено когато е предречено от ангелите.
– Звучи ужасно неприятно. И те ще ми пратят пазител? Но аз мислех, че Рейес е моят пазител.
Тя изсумтя.
– Рей’азиел? Твой пазител?
– Да – казах леко изненадана, – винаги се е появявал при нужда. Наглеждаше ме и е спасявал живота ми няколко пъти.
– Така е, но той не е твоят пазител. Той е.., мисля, че не разбираш много добре ситуацията.
– Каква ситуация? – попитах притеснена.
– Той е.., ами, много могъщ.
– Да, и това го помня.
– И е.., не съм съвсем сигурна как да се изразя.
– Сестра Мери Елизабет, няма много неща, с които би ме обидила, ако от това се притесняваш.
– О, ами добре, тогава ще говоря направо. Той е нещо като твоята Ахилесова пета.
– Какво, какво?
– Твоят криптонит, разбираш ли?
– Значи Рейес е моето слабо място? – попитах по-скоро объркана, отколкото обидена.
– Точно така. Влюбена си в него. Не можеш да вземаш важни решения в негово присъствие.
– Тя има право – намеси се Куки и кимна в знак на съгласие.
– Уф. Моля те. Вземам важни решения по цял ден. Мога го и със затворени очи. Дори и с ръце, вързани зад гърба.
– Точно така – подметна тя и стисна устни непреклонно. – Обикновено такива неща се случват, когато той е наблизо.
Фактът, че ѝ бе известно, беше странно смущаващ.
– Кой е той тогава? Пазителят? – Отпих дълга глътка кафе. Имах нужда от ободряване, щом ми се пишеше тежко страдание. Страданието, било то тежко или не, щеше да направо да източи бодростта от мен.
– Не знам името му, но знам, че ще донесе равновесие. О, и все още не е мъртъв.
– Добре. – Облегнах се и се замислих. – Значи ще бъде мъртъв?
– Да. – Тя погледна часовника си. – Ще умре след два дни, единайсет часа и двайсет и седем минути.
– Охо, това е доста конкретно. Не го убивам аз, нали? – Изсмях се нервно. Щеше да е доста гадно да убия собствения си ангел пазител. Току-виж взел, че се засегнал.
– Не, разбира се – каза тя и се изкиска с мен. – Не пряко.
– Хубаво. – Набързо отпих отново, преди да проумея думите ѝ. – Чакай, какво означава това?
– Кое?
– Не пряко.
– Хммм – проточи тя и погледна тавана замислено. – Не съм съвсем сигурна. Само това знам. Още не бях вечеряла. Понякога пропускам някои неща, преди да съм вечеряла.
– Майко мила. – Стъпих с двата си крака на земята и се изправих. – Ще нося непряка отговорност за нечия смърт?
– Да.
– Каква гадост.
– Да, така е.
– Можеш ли да ги попиташ кой е?
– Кой кой е?
– Пазителят, когото ще убия непряко.
– О, разбира се. – Тя се усмихна леко – Но кого да попитам?
Може би решението ѝ да остане целомъдрена не е било лоша идея.
– Ангелите.
– А, ясно. Не.
– Защо не? – попитах леко намръщена.
– Казах ти. Не разговарям с ангелите. Само ги слушам. – После се обърна към Куки. – Тя още ли не спи?
Куки поклати глава.
– Откъде...? – Спрях се. – Ангелите? Сериозно? Такива ли са клюкари?
– Идея си нямаш.
Изпратих сестра Мери Елизабет до вратата и се обърнах към Куки.
– Само на мен ли ми се струва странно или наистина е така?
– И двете. – Тя ме изгледа притеснено и с леко подозрение. – Значи ще очистиш някого.
– Непряко – уточних в своя защита. – Пък и кой знае колко хора съм убила непряко. Ако щеш, ти също.
– Аз? – ахна тя ужасена. – Добре. Ще опитам да открия дали мъж на име Кийт Джейкъби е бил на Каймановите острови по времето, когато е починала първата съпруга на доктора.
– Чудесно. Аз ще поработя по случая на Рейес и ще проуча имената, които той ми даде.
– Това, което каза тя, беше доста шантаво – измърмори Куки, като се настани зад бюрото си. – Как така чува ангели?
Това ли беше най-важното?
– Ти чу ли онази част за тежкото страдание?
Изражението ѝ се смекчи.
– Можеш ли да се постараеш да не съм наблизо, когато настъпи?
– Не мога – отрязах и тръгнах към офиса си, като направих отрицателен жест с ръка. – Щом трябва да страдам, така ще е и за всички в радиус от петнайсет километра.
Тя стисна устни.
– Какво стана с девиза "Един за всички"?
– Никога не съм била отборен играч.
– Да се жертваш в името на доброто?
– Нито си падам по човешки жертвоприношения.