– Да, току-що го получих. Сметка от хотел "Пясък и слънце" на Каймановите острови. Кийт Джейкъби се е настанил в деня, в който Ингрид Йост е била намерена мъртва. Платил в брой за една нощувка и повече не се появил.
– Боже мой, Куки. Пипнахме го.
– Трябва да се обадиш на агента от ФБР.
– Добре, ще ѝ звънна след малко. Ти продължавай да ровиш.
– Дадено. Не върши глупости – поръча тя.
– Неприятна ми е тази забележка.
– Не ти е.
– Не знаеш какво изпитвам.
– Знам пък.
– Ще ти звънна, когато стигна в Корона.
– Добре. И ще ми разправиш какво е казала агент Крос. И ще ми кажеш как е сестрата на Рейес. И колко кафе си изпила.
– Седемнайсет хиляди чаши.
– Не заспивай на волана.
Хвърлих поглед в огледалото, за да се уверя, че опашката ми си върши работата. Да. По петите ми беше. Мразех да ме следят. Ами ако ми се приискаше да потичам гола през полето? Или да си взема мъжка проститутка?
– Този тип не помръдва.
Стресната се обърнах към Ейнджъл, който се беше появил на седалката до мен.
– Ейнджъл, кретенче такова. Кой тип?
Той сви рамене.
– Докторът, когото ме прати да следя. Не спира да реве за жена си. Сигурна ли си, че го е направил? Изглежда наистина разстроен.
Боже, биваше си го.
– Естествено, че го е направил. Беше изпълнен с вина, когато дойде.
– Може да е бил виновен за нещо друго, да е излъгал за данъците например.
– Не греша, приятел. Вината за данъците е съвсем друго нещо. И освен ако не бъркам ужасно много, той е убил и първата си жена.
– Хубаво, но по-добре да поостана с теб.
– Дадено, но само за няколко минути. Не ти ли даде някаква насока? Да е водил подозрителни телефонни разговори? Да е притичвал до бараката? Да е слизал в мазето? Да се е срещал с жена на улицата и да е правил животински секс? Може би има връзка?
Той ме стрелна раздразнено.
– Щях да забележа.
– Само питам. – Направих му жест в смисъл "разправяй ги на старата ми шапка", за да укротя нахаканото му поведение.
– Освен това, там е пълно с федерални. Можеше да се отдаде на животински секс, ако поиска, но щеше да е пред публика.
– Огледа ли имота му? Може да има наскоро разровена пръст. Или нова градина. Това е доста популярно сред серийните убийци.
– Няма нищо. Човекът е чист. Кой е този, дето те следи?
– Чичо Боб ми е пратил опашка.
Ейнджъл се усмихна.
– Харесвам чичо Боб. Напомня ми на татко.
– Наистина? Колко мило.
– Е, не съвсем, но ако знаех кой е баща ми, мисля, че щеше да прилича на чичо Боб.
Не можах да се сдържа и се ухилих.
– Обзалагам се, че си прав.
Пътувахме в мълчание няколко километра, след което Ейнджъл каза:
– До скоро – и отново изчезна.
Спрях да си взема кафе от един денонощен магазин и се отправих към комплекса, в който живееше Ким Милър, показах детективската си карта на пазача на портала – след което му предложих десетачка, за да спре черния пикап, който ме следваше – и паркирах близо до вратата. Не бях сигурна дали постъпвам правилно. Честно казано посещението ми бе по-скоро продиктувано от любопитство, отколкото наложено от детективската ми работа. Дали и тя вярваше, че Ърл Уокър е още жив? Знаеше ли нещо, неизвестно на Рейес? По думите на Ким с Рейес се бяха разбрали да не контактуват изобщо. Заради безопасността ѝ тя не беше спомената никъде в съдебните документи. Имаше различно фамилно име и беше лесно да се скрие по настояване на Рейес.
Доколкото ми беше известно, Ким работеше у дома си като медицински протоколчик. Нямах представа какво представляваше това, но звучеше солидно. Бях я посещавала два пъти и след като хвърлих поглед на живота ѝ, на безукорно чистия ѝ апартамент и спретнатото, но демодирано облекло, започвах да си мисля, че трябва повече да излиза. Тя беше прекрасна. Слаба, с червеникавокафява коса и сребристо-зелени очи.
Тръгнах по алеята към тюркоазената ѝ врата. Комплексът беше в автентичния за Ню Мексико стил – кирпичени стени със заоблени ръбове, плоски покриви и терасовидни етажи, всеки увенчан с греда, а по фасадните стени се спускаха масивни дървени конструкции. Всяка врата беше боядисана в различен цвят, от яркосиньо, червено и жълто, до по-земните цветове като теракота и наситено жълтеникавокафяво.
Рейес малко се ядоса последния път, когато посетих Ким. Стараех се да не се притеснявам от това. Той беше свързан сега. Въпреки всичко се поколебах, преди да почукам. Но го направих. След малко вратата се отвори. Ким застана пред мен с молив в ръка. Аз потрепнах. Не защото държеше молива като хладно оръжие (сестра ми се беше опитала да ме промуши веднъж – с молив, не с хладно оръжие, но в нейните ръце беше все едно), а защото, ако предишния път бях останала с впечатлението, че е много крехка, сега изглеждаше десетократно повече такава. На мига съжалих за решението си да дойда.