– И ти ще го откриеш? – попита Гарет с дразнещи нотки на насмешка и съмнение в гласа си, след като тя се отдалечи.
– Благодаря за доверието – казах, като преглътнах бавно и си прекарах с глътка студен чай.
Той поклати глава.
– Повдигането на нечие самочувствие не ми е силната страна.
– Не може да бъде! – възкликнах шокирана.
– Готова ли си?
– Да му се не види, приключи ли? – Примигнах от изненада, защото едва бях хапнала два залъка.
– Да, така правят мъжете.
– Сигурно е вредно за храносмилането.
– Ще го имам предвид подхвърли той и усмивката озари чертите му, които биха могли да ме привлекат, ако смятах добре изглеждащите мъже с невероятни умения за привлекателни. Добре, че не беше така.
След десет минути платихме едновременно и се отправихме в една и съща посока.
В този момент го забелязах. Сърцето ми скочи в гърлото. Изумена затиснах устата си с длан. Затичах напред с препъване.
– Мизъри! – изкрещях възможно най-мелодраматично.
– Мамка му – изруга Гарет и дойде при нас, при мен и Мизъри, докато аз обвивах ръце около калника ѝ. Поне така мислех, че се казва онова нещо отстрани. – Понякога се държиш като шекспирова героиня.
Гумите на Мизъри бяха срязани. И четирите, а може би и резервната отзад. Жестоко. Безсърдечно. И доста обезпокоително.
– Колко залагаш – Гарет коленичи, за да огледа щетата, – че са нарязани с голям ловджийски нож?
– Абсолютно сигурна съм, че е така. Фарли Сканлън е долен лъжец! – изкрещях в тъмнината. Отворих телефона си, за да се обадя в полицията.
Хубавото беше, че след два часа Мизъри имаше нови придобивки. Изглеждаше добре. Подадох жалба в полицията, като обясних коя съм и им казах за срещата си с Фарли Сканлън. Долният лъжец. Може и да не му харесваше това прилагателно "долен", но пък не беше нисък и не виждах да му вредя някак.
– В състояние ли си да шофираш?
Намръщих се на Гарет.
– Защо постоянно ме питат това?
– Защото не си спала от две седмици?
– Май да. Добре съм. Просто.., не знам, стой наблизо.
– Дадено. – Той тръгна към пикапа си, включи двигателя и ме почака да платя новите гуми. Мизъри ги заслужаваше.
Глава 16
Идва момент, в който разбираш, че до края на деня няма да направиш повече нищо полезно.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Когато най-после се прибрах в апартамента си, малко по-голям от кутия за хляб, си дадох сметка колко разхвърлян беше. Смяната на Гарет беше пред сградата и ни чакаше, когато спряхме и Гарет хукна да гледа "Доктор Зюс" по телевизията.
Бях му благодарна, че си тръгна, когато пристъпих в скромния си дом. Или беше имало подранило празнуване на Марди Гра, и то в моя дом, или някой беше тършувал. При това сериозно. Очевидно нарязаните гуми не бяха резултат на раздразнение от репликата ми за долния лъжец. Идеята е била да съм ангажирана, докато някой е дошъл набързо в Албукърки да ми рови в нещата. И да ги съсипе. Крайно незаслужено по мое мнение.
– Господин Уонг, какво ти казах за пускането на непознати вкъщи? – Изгледах гневно кокалестите му рамене, после видях момичето с ножа и поклатих глава. – Този човек никак не ме слуша.
Огледах дневната. Подът беше покрит с разпилени документи и книги. Чекмеджета бяха отворени до различна степен. Вратичките на шкафовете бяха зейнали, сякаш се бяха мъчили да полетят.
Въоръжена с огромна чаша кафе в ръка, се промъкнах до всичките дрешници – имах само два в апартамента – и надзърнах в тях. Можех да взема пистолета си, но той беше в един от дрешниците, така че това беше само теоретична възможност. И те бяха опустошени, всичко беше пръснато по пода – бъркотия от бельо, обувки и ластици за коса. Смесица от "Пийпъл Магазин" и "Ню Йоркър". Кристални фигури за шах, омешани с елементи от "Монополи" във вариант Спъндж Боб Квадратни Гащи. Пълен хаос.
И все пак не беше чиста проба вандализъм. Беше по-обмислено, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Шкафовете и чекмеджетата бяха преровени за информация, докато всичко несъществено беше захвърлено настрани, включително и скрития за спешни случаи шоколад. Моят взломаджия очевидно нямаше вкус.
Компютърът ми също беше включен и освен ако господин Уонг не се бе ровил в порно сайтове, то явно някой се бе опитвал да разбере какви проучвания съм правила. И този някой е бил доста нервен.
В един ужасен миг, осъзнах, че мишката ми я няма. Просто.., изчезнала. Кой би взел една бедна, беззащитна мишка? Погледнах отзад за безжичния ѝ USB конектор – мишокът ми много си го обичаше – и се отдадох на тъгата от загубата на мишката, която твърде често бях приемала за даденост. След това взех телефона и се обадих на един полуприятел, полицай на име Тафт, да подам жалба набързо. Без жалба полицаите не можеха да свършат никаква работа, така че исках да им я осигуря.