– Помощничката ти ми каза. – Отново долових притеснение в погледа ѝ, докато се огледа набързо. – Ще се качиш ли? Можем да поговорим в колата.
– Разбира се. – Погледнах набързо през рамо. Който и да наблюдаваше от храстите, беше доста заинтригуван. Чувствах го. Може да беше човекът на Гарет. Струваше ми се, че няма никой в паркираната отсреща кола. Заобиколих нисана на Йоланда, след като тя отключи вратите и вдигна прозореца си. Качих се и попитах: – Значи всичко е наред?
– Направо чудесно – каза тя и намали радиото. Оставаше да изключи и двигателя. Беше топличко. – Работиш по случай, свързан с Нейтън Йост ли?
Право на въпроса. Харесвах това у старите познати.
– Да. Жена му е изчезнала. Може да си видяла в новините.
– Както и други неща. – Тя се усмихна тъжно и аз се сетих, че е гледала репортажа за отвличането с колата ми. – Добре ли си?
– О, това ли? – Махнах с ръка. – Не беше нищо особено. Познавам този човек от сто години. През цялото време, докато държеше насочен към мен нож, се държеше като истински джентълмен.
Внезапно в очите ѝ проблесна любопитство.
– Ще ми разкажеш ли с подробности? Много ли те беше страх? Той заплаши ли те?
Засмях се тихо и казах:
– Май гледаш много криминални сериали.
Тя кимна виновно.
– Извинявай. Не излизам често.
– Няма защо. Ще ми разкажеш ли какво се случи с доктор Йост в колежа?
Тя пое дълбоко дъх и каза:
– Срещахме се около година. Бяхме млади и нещата бързо станаха сериозни, но родителите ми не позволяваха да се оженим, докато не завърша. Нейтън се разгневи от това. – Тя поклати глава при спомена. – Разгневи се, че те се изправят срещу нещо, което не ги засяга. Реакцията му беше толкова странна, че ме извади от транса, в който бях изпаднала. Започнах да виждам какво се случва в действителност. За годината, през която се бяхме срещали, бях загубила почти всичките си приятели, почти не се виждах със семейството си и рядко излизах без него. Това, което в началото ме очароваше, започна... – Тя се затрудни в търсене на точната дума. – Ами.., да ме задушава.
– Неприятно ми е да ти го кажа, но не си първата, която споделя подобно нещо за него. Защо повдигна обвинения срещу Йост?
– Той все ме закачаше за това какво щяло да се случи с мен, ако го напусна. Изкарваше го като шега и аз се смеех.
– Ще ми дадеш ли пример? – Трудно ми бе да разбера как подобна заплаха е могла да бъде смешна за някого от тях.
– Ами веднъж той каза нещо от рода на: "Да знаеш, че ако ме напуснеш, ще открият безжизненото ти тяло на дъното на каньона Отеро".
Ужасена, се усмихнах, доколкото можех, като търсех смешната страна на чутото.
– Знам – каза тя и кимна в знак на съгласие. – Знам, че звучи ужасно, но той го каза много смешно. После, след като родителите ми не ни позволиха да се оженим, всичко се промени. Настояваше да му пристана и ме питаше отново и отново защо позволявам на нашите да се месят. После шегите се превърнаха в открити заплахи. Стана неуравновесен и ми просветна, че винаги е бил такъв, а аз просто съм се научила какво да казвам и какво не, в негово присъствие.
– Нарани ли те?
– Мен? – попита тя изненадана – Не. Не мен. Той не постъпва така.
Събрах вежди въпросително.
– Отне ми много време в терапия да успея да изрека това, да стигна до това заключение, но той ме контролираше, като контролираше обкръжението ми. Хората, с които излизах. Когато изобщо излизах с някого. Нещата, за които можех или не можех да говоря. Винаги следеше телефонните ми разговори.
Класически случай на доминиране.
– Никога не ме е наранявал пряко. Контролираше ме, като нараняваше хората около мен.
Чудех се как изобщо е успявал да прави това. Как е смогвал с професия като неговата, със смените си.
– Но накрая те е заплашил?
Тъжната ѝ усмивка ме накара да проумея, че греша и за това. Тя наведе глава и продължи да разказва:
– След като родителите ми провалиха плановете за женитба, неговата враждебност нарастваше с всеки изминал ден. Аз не откликнах на молбите му, той се гневеше все повече и повече и накрая прещрака. Както като загасяш електрически ключ. Той просто.., не знам.., отново стана щастлив.
– Звучи подозрително. Или като следствие от употреба на наркотици.
– И на мен така ми се стори, но бях толкова облекчена, че когато той покани родителите ми на вечеря, дори не ми хрумна, че може да е намислил нещо.
– Да позная ли? Той е приготвил вечерята.
– Да. Всичко беше чудесно до средата на вечерта, когато майка ми се почувства ужасно зле. Толкова, че се наложи да я закараме в спешното отделение.