Тя примигна, осъзна какво прави и здравата се изчерви.
– Съжалявам – измънка тя, кимна на Рейес и забърза към апартамента си, повлякла Амбър след себе си.
– Чакай, мамо – запротестира Амбър, тъй като не беше готова да изостави местната атракция.
– Приготви си раницата, миличка. Ще те закарам на училище.
– Не може ли да остана? – попита тя, проточила врат, за да види още.
Като стигнахме в апартамента на Куки, тя прати Амбър за раницата и ме зяпна изумена.
– Мамка му, Чарли – прошепна с разтреперан глас, – това беше Рейес Фароу.
– Знам. Съжалявам. Просто се появи.
– Мисля, че получих оргазъм.
Изхълцах от смях, без да искам.
– Ти само го погледна.
– Знам. Видя ли му раменете? – попита тя и пак се изкикоти.
– Да. Не се тревожи, скоро пак ще си чувстваш краката.
– Ами бицепсите му! В името на боговете, кой би предположил, че мъжки ръце биха могли да са толкова секси?
– И на най-добрите се случва да са в неведение.
– Той е просто...
– Знам.
– И толкова...
– И това знам. Сигурно защото е син на Сатаната.
– Да, сигурно.
Помогнах ѝ да приседне на канапето.
Амбър влетя при нас.
– Може ли да го снимам с телефона, преди да тръгна за училище?
– Училището. – Куки ме погледна притеснено. – Ще поговоря с нея по пътя.
Почувствах се ужасно. Не бяха виновни, но просто не можех да допусна Амбър да говори за Рейес с приятелите си. Знаеше ли се кой можеше да чуе нещо и да свърже нещата?
– Много съжалявам.
– Не. – Куки се изправи. – Не си виновна. Ще се погрижа за това.
Усмихнах се и казах:
– Благодаря, Куки.
Целунах Амбър за довиждане и се върнах в апартамента си. Рейес го нямаше. Беше оставил раницата си. Това поне не беше уличаващо. Метнах си черно кожено яке и се отправих към Мизъри. Гарет беше отново тук в пикапа си от другата страна на улицата. Спрях, огледах се за Рейес, после отворих вратата на джипа си и се качих.
Мобилният ми телефон звънна, щом запалих двигателя.
– Трябва да говоря с Шарлот.
Непознат мъжки глас.
– Аз съм Чарли.
– Аз съм Донован.
И името не ми говореше нищо.
– Донован? – излязох на заден ход и се отправих към междущатската магистрала. Гарет, естествено, ме последва. Как беше пропуснал Рейес?
– От приюта за душевноболни.
Била съм в приют за душевноболни? Кога, по дяволите?
– Изоставеният приют за душевноболни, в който влизате от време на време – добави той, когато аз не отговорих.
– О, да. Рокерите.
– Точно така – потвърди той. – Исках да поговоря с вас.
– Добре. – Почудих се дали Ракетата не е сринал сградата.
– Артемида... – започна той, а после млъкна.
Усетих болката в гласа му и сърцето ми се сви.
– Тя добре ли е?
– Не. Явно отровата я е увредила повече, отколкото предполагахме, и когато си игра с вас онзи ден, е получила разкъсване на бъбрека. В момента е във ветеринарна клиника.
Вдигнах неволно ръка към устата си.
– Боже мой, съжалявам.
– Не ви виня. – Гласът му пресекна и той сдържа дъха си. – Искам да ви наема.
– Моля?
– Искам да разбера кой е направил това – отсече той, а гласът му отново звучеше твърдо. – Или вие ще откриете, или аз.
Предполагах, че методите му щяха да бъдат мъничко по-брутални от моите.
– Не се обиждайте, но не можете да си позволите да ме наемете.
Тъкмо щях да кажа, че ще го направя безплатно и той възрази:
– Мога да си позволя да наема десет като вас.
– Ще открия. Ще се опитам да намина в някой от следващите дни. Не започвайте без мен.
– Не е достатъчно скоро.
Дявол го взел.
– Добре, нека да помисля. – Трябваше да отида в Корона да ме разпитат във връзка с убийство. Като махнем това, програмата ми за деня беше доста неангажираща. – Ако ми се размине арестуване, мога да дойда следобед. Ще си бъдете ли вкъщи?
– Мога аз да дойда – предложи той, – още сега.
– Пътувам извън града заради случая, който разследвам. Аз ще дойда. Така или иначе, трябва да поогледам квартала и да ми разкажете за съседите.
Той въздъхна примирено и се съгласи.
– Добре, но ако не дойдете днес следобед, започвам да търся сам. Обадих се само защото Ерик настояваше. Мисли, че имате по-голям шанс.
Предполагах, че Ерик е някой от членовете на бандата. Явно от по-умните.
– Ще дойда. Обещавам. Ще ми звъннете ли, ако нещо се случи с нея?
– Разбира се. – Той затвори без повече церемонии. Защо някой би постъпил така? Сърцето ми се късаше. Почти усещах болката на човека по телефона, а такова не ми се бе случвало.