– Не знам, тиквичке. Той беше хлапе. Мръсен, запуснат, живял на улицата.
Преди да се усетя, бях затиснала устата си с ръце. Инстинктивно подпрях волана с лявото си коляно, докато ръката ми не беше там. Определено ми трябваше устройство "хендс фри".
– Каза, че не го е направил. Веднъж. Повече не ми проговори.
Засмъдя ми на очите. Това беше точно в стила на Рейес. Упорит. Бунтар. Но може би означаваше нещо повече. Може да се бе предал като малтретирано животно, което не намира смисъл да се бори. Защо да се отбранява?
– Начинът, по който го каза, имаше значение – продължи чичо Боб, съзнанието му се беше пренесло в друго време. – Погледна ме в очите с твърд поглед, изпълнен с такава сила, че стомахът ми се сви и каза само: "Не бях аз". И нищо повече. Нито дума. Не каза нищо за адвокат, за правата си, за храната.., просто мълчеше.
Както шофирах, стиснах устни.
– Можем да оправим нещата, чичо Боб – продумах с треперещ глас.
– Не, не можем. – Явно беше убеден, че Рейес ще го мрази до края на живота си. После добави: – Сграбчих го.
Изненадана попитах:
– Какво си направил?
– За яката на ризата. В един момент, докато го разпитвах, се ядосах толкова много, че го вдигнах от стола и го запратих към стената.
– Чичо Боб! – промълвих, защото не знаех какво друго да кажа, освен това си дадох сметка какъв късметлия бе, че е останал жив.
– Той не направи нищо – продължи Чибо, забравил за мен. – Само ме гледаше безизразно, но усещах, че едва сдържа гнева си. Този поглед ме преследва през всичките тези години. Не съм забравил нито него, нито случая.
– Той е могъщо създание, чичо Боб.
– Не, ти не разбираш.
Смръщих вежди, докато шофирах през планинския район.
След дълго мълчание, което ме накара да си помисля, че връзката е прекъснала, той каза:
– Знаех, тиквичке.
Представях си Чибо – как държи главата си с ръце, докато говори, а от тъгата и угризенията в гласа му сърцето ми се стягаше.
– Какво си знаел?
– Знаех, че не го е извършил.
Дъхът ми спря, докато чаках обяснение.
– Не съм глупак. Знаех, че не го е извършил и нищо не направих. Всички доказателства сочеха към него и понеже не исках да изглеждам като глупак, не ги оспорих. Нито за миг. Така че разбираш – рече той, примирен със съдбата си, – не можем да поправим нещата. Той ще ме преследва.
Примигнах от изненада.
– Не, няма. Той не е такъв.
– Всички са такива. – Изглежда, идеята му харесваше, сякаш вярваше, че си заслужава наказанието.
Бях вцепенена. Не знаех какво да кажа или да направя.
– Може ли да видя записите от разпитите? – попитах, без да му подсказвам защо се интересувам от тях.
– Няма да откриеш избухването ми. – Тонът му отново беше променен, сега беше по-остър. – Имам влиятелни приятели и изненадващо тази част от касетата е изтрита.
– Не искам да видя избухването ти. Искам да видя него. Срещнах го като ученичка, помниш ли? Знам колко е могъщ, колко е опасен. Но няма да те преследва, чичо Боб. Честно – уверих го и включих името си в списъка на членовете на клуба на долните лъжци. Нямаше как да знам какво ще направи Рейес. На какво е способен. А аз помагах на човека, който вероятно искаше смъртта на чичо ми, да бъде свободен. Дълбоко в себе си се чудех дали не съм лоша племенница.
Глава 18
Съвсем малко лични проблеми не могат да бъдат решени чрез подходящо използване на експлозиви.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Когато пристигнах в шерифската служба, изскочих от Мизъри тичешком. Планът ми проработи. Озовах се в стаята за разпити, преди Гарет да е успял да влезе. Казах на шерифа всичко, което знаех. Фарли Сканлън беше лош човек. Той ме заплаши с нож, избяга, когато видя Гарет, а след това сряза гумите ми, докато се хранехме. Историята не беше трудна за разбиране, но въпреки това ми се наложи да дам отчет за всяка минута от вечерта, освен това искаха Гарет да потвърди.
Докато го разпитваха, се върнах в къщата на Фарли Сканлън, а в гърдите си още чувствах тежест от разказа на чичо Боб. А дали причината не беше, че имаше вероятност Ърл Уокър още да е в дома на Фарли Сканлън или случайно да се отбие отново на местопрестъплението, а аз се бях отървала от своя защитник. Гадно щеше да се получи.
Мобилният ми телефон звънна.
– Здрасти, Куки. Тъкмо се отървах от Гарет.
– Браво на теб. Двамата така или иначе не бяхте един за друг.
Ухилих се.
– Ето ти слуховете директно от улицата.
– Обичам да говориш мръсотийки.