– Племенницата на Йоланда Поуп едва не умряла при рутинна операция за вадене на сливици.
– Не може да бъде.
– Може. Малко след като добрият доктор се появил в отделението.
– И защо това е подозрително?
– Не е имал пациенти този ден. Не е оперирал и не е трябвало да провери някого, но е влязъл в отделението. Племенницата на Йоланда е получила сърдечен пристъп малко след като той си е тръгнал.
– Боже. На колко години е била?
– На дванайсет. Отбелязали са го като алергична реакция срещу упойката, но по време на операцията всичко е било наред, а реакцията се е получила час по-късно.
– Малко вероятно. Разбирам защо Йоланда го подозира.
– Според теб дали е знаел, че е племенница на Йоланда?
– Със сигурност. Горкия Кзандър – казах и си припомних по-големия ѝ брат с топли чувства. Не можех да си представя дори на какво го е подложил Йост. – Как се добра до тази информация толкова бързо? – попитах.
– Оказа се, че познавам сестрата, която е била на смяна онази сутрин.
– Колко хубаво.
– Да, но нищо не може да се докаже. На сестрите им се е сторило странно. Случаят не е докладван, но според тях Йоланда ги е чула да говорят и затова го подозира.
– Всичко води до един извод. Нейтън Йост е по-глупав, отколкото си мислех. Не съм срещала някой, който да дава воля на своята отмъстителност така умело. Този човек е въплъщение на злото.
– Не разбирам за какво му е било да прави това – каза Куки.
– За отмъщение. Имал е възможност. Йоланда го е изоставила. Върнал си го е. Като говорим за зло, ще огледам караваната на Фарли Сканлън. Явно Ърл Уокър е бил наблизо, възможно е и да е живял при него. – Бях го видяла веднъж как пребива Рейес и това ми беше достатъчно за цял живот. При мисълта, че този гадняр можеше да е наблизо, позагубих самообладание. Или беше заради безсънието.
– Ще отидеш в къщата му, защото от дни никой не се е опитвал да те убие?
С морна усмивка подхвърлих:
– Разбира се. Рутинното ежедневие ми омръзва.
– Не можеш ли поне да почакаш Гарет?
– Не мога.
– Защо?
– Не го харесвам.
– Напротив.
– Освен това трябва да се видя с едни рокери следобед.
– Ако ми плащаха по десетачка всеки път, когато казваш това...
Тъкмо когато приключихме, стигнах до къщата на Фарли. Караваната беше малко по-широка от консервена кутия и макар по принцип да харесвах караваните, при тази имаше много да се желае. Като онова консервирано месо. Би трябвало да е уж шунка, ама не е и това си е.
Изкъртих ключалката и се мушнах под полицейската лента в момента, в който една кола намали ход отпред. Шофьорът за щастие не спря, но най-вероятно вече звънеше в полицията или в някоя административна служба. А нищо чудно само да ме проверяваха. Кой можеше да ги вини?
Огромно безформено петно беше засъхнало върху масленозеления килим и дървената ламперия – и двете бяха дръзко свидетелство за ужасната мода в интериора от седемдесетте години. Бях забравила да си взема ръкавици, така че намерих едни готварски и прерових набързо купчините хартии и пълните кошчета за боклук, а ръкавиците никак не ме улесняваха. Сетих се, че Ърл Уокър най-вероятно не се представя вече като Ърл Уокър. Имаше няколко сметки на името на Харолд Рейнолдс.
Звучеше ми като фалшиво име, въпреки че бях чувала подобно. Натъпках сметките в чантата си и продължих да тършувам.
Бях се загледала в снимка на мъж с шапка с еленови рога, когато чух дръжката на вратата да скърца. Изругах набързо, втурнах се през тесния коридор и се скрих в спалнята в дъното на къщата. Входната врата се отвори, сърцето ми биеше лудо и почти бях изпаднала в паника. Ако полицаите ме завареха тук, нямаше да направи добро впечатление.
С надеждата да не получа припадък и да вдигна ужасна врява, надзърнах през пролуката между вратата и стената. Там стоеше мъж с извадено оръжие, но виждах само част от гърба му. Слънцето, което го осветяваше през мръсните прозорци, ми пречеше да видя добре дрехите му, но не ми приличаха на полицейска униформа. В този момент една ръка покри устата ми откъм гърба и аз едва успях да не повърна последното кафе, което бях изпила.
– Шшшш – прошепна в ухото ми натрапникът, а другата му ръка се плъзна по корема ми към копчето на джинсите. Топлината на тялото му остави гореща следа на мястото на допира и аз извъртях очи отчасти от облекчение, отчасти от яд.
Щях да го убия. Рейес Фароу. Как се беше озовал тук, по дяволите? Притисна ме до себе си, усещах топлината му върху дрехите и косата си. Той пареше, не можах да се сдържа, облегнах глава на рамото му и вдишах дълбоко. Започна да разкопчава копчето на панталона ми и се опитвах да го отблъсна с ръце, които още бяха в готварските ръкавици. Той ги хвана и ги притисна към тялото ми, после попаднах в стоманената му прегръдка.