Господ ме използва като инструмент, с който дразни хората.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Поех през изхода от магистралата към "Коул Стрийт" с ужасно гневния Гарет след себе си и подкарах Мизъри към свърталището на "Бандитите". Когато стигнах до къщата им, слънцето беше надвиснало близо до хоризонта, готово за нощен сън. Беше точно до приюта за душевноболни, в което имаше чар, но винаги се чудех как рокерите се бяха сдобили с този имот. На чие ли име бе ипотеката? Неколцина облечени в кожени дрехи рокери се появиха на предната врата. Още няколко човъркаха моторите си в сумрака. През пукнатините на стените, които бяха доста, се чуваше силна музика. Нищо чудно, че на сградата не ѝ бе понесло.
Досега не бях виждала толкова рокери накуп. Явно Донован ги беше повикал за лова на вещици.
– Закъсня – подхвърли един от тях от тъмния вход. Не можах да видя кой го каза, но всички прекъснаха заниманията си и погледнаха към мен.
Закопчах якето си и се приближих, при което зърнах Донован. Седеше на градински стол на верандата, вдигнал обутите си в ботуши крака на парапета, с бира в ръка.
– Как е тя? – попитах и минах покрай няколко доста неугледни мъже, любимия ми тип. Нищо чудно по характер да бяха душички.
Принцът беше там. Той подпря ръка на парапета, когато се опитах да мина, и хубавичко огледа момичетата ми.
Погледнах го с вдигната глава, тъй като нямаше да му позволя да ме сплашва, при все че ми беше не по-малко трудно да прикрия притеснението си, отколкото да забраня на слънцето да изгрее утре. Мафиотът го потупа по рамото и го отведе навътре, така че да мога да вляза.
– Бира? – попита Донован.
– Не, благодаря. Тя добре ли е? Случило ли се е нещо?
– Не – каза той и отпи голяма глътка – още е във ветеринарната клиника. Искаха да я приспят. Аз отказах.
Седнах на разнебитения стол до него.
– Много съжалявам, Донован.
– Кой те следва?
Погледнах към големия черен пикап, паркиран през една пресечка.
– Един от почитателите ми. Безобиден е.
Свали краката си на земята със силно тупване.
– Тъкмо щяхме да тръгваме да търсим този, който го е извършил. Искаш ли да дойдеш с нас?
Той понечи да се изправи, а аз поставих длан върху ръкава на якето му.
– Мислех, че ще оставиш това на мен.
– Щях, но ти не се появи. – Той дръпна ръкава си и се изправи.
И аз се изправих.
– Сега съм тук.
Той спря и наведе поглед към мен.
– Дадох ти срок до днес следобед.
– Сега е следобед – възразих.
– Вечер е.
– Което определено е след обяд. Не си ми казал точен час.
Той ме подмина и аз отново го хванах за якето, като изложих жалкия си живот на опасност, ако се съдеше по сърдитото му изражение. Наведе глава към ръката ми, сякаш не можеше да повярва, че го докосвам, после ме изгледа непоколебимо.
– Сега ще направим нещата по моя начин – отново се дръпна и тръгна по тротоара със същинска армия след себе си. Принцът докосна с два пръста въображаема шапка и пое с другарите си.
Какво щяха да правят? Да тропат по вратите в квартала? Да всеят ужас наоколо, докато не ги арестуват? Вече виждах как пристигат специалните части и блокират улиците. Някой щеше да пострада. Вероятно не само един.
– Знам кой го е извършил – извиках аз в отчаянието си и те спряха. Не обичах да изтъквам способностите си на жътвар на души, но нямах избор. Ако се обадех в полицията, нямаше да мога да се върна, за да говоря с Ракетата и да извлека полза от това, което знаеше.
Не, трябваше да направя това. Усетих вината на човека в момента, в който тръгнах. Беше един от техните, един от братството и ако им паднеше, вероятно нямаше да оцелее до утре. Сега трябваше да реша как да го измъкна, докато дойде полицията, за да не го убият.
Към мен се обърна море от черна кожа.
Донован не се поколеба. Проправи си път през братята си и застана право срещу мен, стиснал гневно зъби. Беше още на стъпалата и можех да видя тревогата по лицето на Гарет. Тръгна да излиза от колата, но аз поклатих глава.
Принцът и мафиотът последваха Донован и изглеждаха малко притеснени. Поне принцът изглеждаше така. Мафиотът изглеждаше развеселен.
Аз отстоявах позицията си. Стояхме лице в лице, носовете ни почти се допираха.
– Дори не си помисляй да се майтапиш с мен – процеди той заплашително.
– Нищо подобно. Проучих някои неща днес следобед. Знам кой го е направил, но трябва да ми дадеш дума, че ще останеш спокоен.
Стисна якето ми и дъхът ми спря, когато ме дръпна към себе си. Принцът се размърда неспокойно.
– Имаш три секунди – каза той.