– Усещам някои неща – подхванах, като се опитвах да поемам дълбоко дъх, за да се успокоя – Аз.., знам някои неща, защото мога да преценявам емоциите, които се излъчват от хората и виждам аурата им.
– Не ми ги пробутвай тия тъпотии в стил ню ейдж.
– Не е ню ейдж. Това е нещо старо. Доста старо всъщност.
Той събра вежди, като очевидно се чудеше доколко може да ми вярва.
– Нали знаеш, че разговарям с Ракетата? – погледнах и тримата за потвърждение. Мафиотът сви рамене. – Нещо подобно е. Усещам неща, които другите хора не долавят. Както в момента. – Погледнах го отново и ми стана тежко на сърцето от внезапен прилив на тъга. – Усещам болката, която буквално те изяжда. Кучетата са били всичко за теб и този Блейк ти ги е отнел. – Докоснах с ръка челюстта му. – Болката ти е толкова силна, че едва дишам от тежестта ѝ.
Той се отдръпна леко, погледна ме тревожно и пусна ръката ми.
– Сякаш се давиш в нея, а аз знаех, че ако хванеш този, който ти е причинил това, си способен да го убиеш.
Той седна върху петите си и отпусна ръце.
– Може да отидеш в затвора за дълго, а си добър човек, Донован. Усещам и това, чувствам го, както когато чувствам присъствието на Ракетата.
Телефонът ми звънна и аз зачаках позволението на Донован, за да вдигна. Извадих го от джоба на якето си, но беше непознат номер.
– Тук е Чарли – казах, а Донован стана и закрачи отново.
– Какво става, по дяволите?
– Гарет? Къде си?
– В някакъв смесен магазин. Къде си ти, по дяволите? –попита той очевидно разстроен. – Какво става, да му се не види?
– Онзи още ли е с теб? – попитах и погледнах Донован изпод вежди.
– Не, по дяволите.
Изненадана попитах:
– А къде е?
– Мамка му, избяга, когато спрях на знак "Стоп". Какво можех да направя, мамка му?
Гарет явно беше притеснен. Обикновено не казваше "мамка му" във всяко изречение. Беше наясно, че злоупотребата с такава фраза силно намалява ефекта от нея.
– Добре, прав си, извинявай. Стой там, аз съм добре.
– Още ли се мотаеш с онази тълпа?
– Хм, да.
– Мамка му. Тогава идвам.
– Суопс. Държа положението под контрол.
– Имаш предвид момента, в който те завлякоха в къщата за яката? – попита той явно подразнен. – Държеше ли положението под контрол?
– Казах ти – промърморих през зъби. – Добре съм.
– Мамка му, Чарлс.
– За бога, Гарет. – Без да дочакам отговор, затворих телефона си.
– Къде е той? – попита Донован.
– Връща се. – Знаех, че няма да се вслуша в заръката ми да си остане там.
– С Блейк?
– Не. Избягал, когато спрели на знак "Стоп" – отвърнах неохотно. Очаквах гняв, ругатни, летящи столове. Той само се усмихна.
Огледа се.
– Наш е.
Вероятно единственото, което бях постигнала, беше да удължа мъките на Блейк. Сега бяха ядосани и подготвени. Може би щях да нося косвена отговорност за смъртта му. Може Блейк, убиецът на кучета, да е моят пазител. Надявах се да не е така. Не ми се искаше да имам пазител, който в предишния си живот е убивал кучета. Защо някой би вършил това?
В този момент осъзнах, че Донован ми се усмихва с прелъстително пламъче в очите.
– Сега на въпроса за целувката.
– О – промълвих и се изправих на крака с крайно неуместен кикот. Тръгнах да се измъквам заднишком, но принцът препречи пътя ми. Предателят неден.
Донован се приближи до мен и ме хвана за брадичката.
– Доста смело постъпи. Очевидно беше загуба на време и сили за всички, но беше смело. – Той прокара палец от долна-та ми устна към брадичката и отново нагоре. – Как правиш това, което правиш?
Реших да ги изненадам с абсолютна честност.
– Обикновено не го споделям с хората, но съм жътвар на души.
По лицата им пропълзяха усмивки, дори и по това на принца. Той ме огледа изотзад и намигна.
У Донован се зароди друга емоция, нещо стъписващо подобно на уважение и респект. Той стисна зъби, сякаш водеше душевна борба и ме гледаше изучаващо известно време.
– Ужасно съм влюбен в теб – изтърси, преди да премести поглед върху Опасност и Уил. – По-добре си тръгвай, преди да съм размислил.
Нямаше нужда да ме подканя отново. Проврях се покрай кикотещия се принц и се стрелнах навън като котка, която се измъква от свърталище на питбули.
Въпреки че ми се щеше да поговоря с Ракетата, моментът изобщо не беше подходящ. Тук щеше да се лее кръв. Надявах се Блейк да има добри обувки за тичане.
Глава 20
Един ден си котка, на другия – чисто нова велурена дамаска.