НАДПИС НА ТЕНИСКА
Куки ми беше оставила адреса на имота на Йост в Пекос до кафеварката в апартамента ми. Подвикнах на господин Уонг, после включих кафеварката и чак тогава погледнах бележката. Според данните от местната данъчна служба Йост притежаваше ловна хижа навътре в гората в планинския район на Санта Фе, близо до река Пекос. Нямаше да ми е трудно да я открия през деня. Вече беше тъмно, така че трябваше да почакам, докато се развидели.
Междувременно разрових чантата си – нещо средно между раница и куфар – и извадих пощата, която откраднах от местопрестъплението в караваната на Фарли Сканлън. Момичето с ножа ме наблюдаваше без особен интерес. Две от писмата бяха адресирани до Харолд Рейнолдс, а едно – до Харолд Зейн Рейнолдс. За жалост двете бяха предложения за кредитни карти, а другото – брошура, в която го приканваха да инвестира в злато.
Направих си огромна чаша кафе и седнах на компютъра да видя дали мога да изровя някоя гадост за него. Момичето седеше до мен, привлечено от екрана на компютъра и стискаше здраво ножа.
Бързо разбрах, че Харолд Зейн Рейнолдс не съществува.
– Тъпа работа – подхвърлих на момичето. То не ми обърна внимание.
Потърсих още малко и открих предишен адрес на Харолд 3. Рейнолдс, който изглеждаше обещаващ. Ако не друго, поне съседите може би познаваха Харолд и можеха да ми кажат къде е отишъл. Стига да не ги беше убил.
Прибрах си отново нещата, пресипах кафето в чаша за път, тръгнах към вратата и оставих момичето на безполезните грижи на господин Уонг. Тя и без това беше твърде погълната от скрийнсейвъра ми, че да забележи отсъствието ми.
Гарет явно беше дневна смяна. Нито той, нито колегата му бяха отпред, така че се зарадвах, преди да се кача в Мизъри и да се отправя към адреса. Звучеше ми някак познато. Колкото повече се приближавах, като оставях Албукърки на юг, толкова повече студените тръпки по гръбнака ми ставаха все по-осезателни.
Спрях на знак "Стоп" пред рушаща се жилищна сграда и от мисълта къде се намирах ми призля. Последния път, когато стоях пред тази сграда, бях на улицата със сестра си Джема и гледах как мъж пребива момче до несвяст. Ако преди не бях убедена, че Харолд Рейнолдс е едно от фалшивите имена на Ърл Уокър, сега бях.
Вдигнах поглед към закования с дъски прозорец, същия по който бях хвърлила тухла, за да накарам мъжа да спре. Погледнах към прохода между сградите, където бяхме побегнали с Джема, когато мъжът ни последва. Също и пътя, който бях извървяла на следващия ден, когато се върнах и разбрах от сърдита хазяйка, че семейството от апартамент 2С се е изнесло през нощта и е оставило неплатен наема за два месеца и счупен прозорец.
Слязох от Мизъри, затворих вратата и дълго стоях, докато спомените прииждаха един след друг и така ме разчувстваха, че сърцето ми се сви. Бях нащрек в хладната нощ, усещах, че ме наблюдават. Повечето бяха бездомници, скрити в сенките на жилищната сграда и на изоставеното училище зад мен. Имаше и някои, които приличаха на гангстери и явно се чудеха какво правя тук. Не обърнах внимание на никого от тях. Само гледах прозореца. Онази нощ беше толкова ярък, осветен в светложълто, докато Ърл Уокър налагаше момче на име Рейес. Сметнах, че тогава трябва да е бил на осемнайсет. Аз бях на петнайсет. Млада. Впечатлителна. Готова да спася света със суперсилите си на жътвар. А единственото, което успях да направя, беше да хвърля тухла по прозореца от изоставеното училище зад мен.
Имаше ефект. Ърл Уокър спря да бие момчето и ни подгони.
Ако се бях обадила в полицията, ако Рейес ми беше позволил да го направя, съмнявах се, че сега щях да съм тук. Едва ли Рейес би отишъл в затвора за убийството на Ърл. Социалните служби щяха да спасят Рейес и Ким от тази ситуация и те биха се озовали в безопасност.
Нямаше какво да загубя, а и оставаха часове до сутринта, така че взех фенер и гаечен ключ – донякъде за да проникна вътре, донякъде за самозащита – и тръгнах към стълбите. Металната врата явно беше виждала и по-хубави времена и не ми отне много време да вляза. Бях убедена, че бездомниците в квартала се намъкваха по същия начин от месеци, а може би и от години. Входното преддверие водеше към втория етаж. Долният етаж беше полуподземен. Апартамент 2С ми се падаше точно отляво. Минавах през боклуци и отломки и чифтове крака, като внимавах да не светя в очите на хората покрай стената, докато стигна до вратата, на която висеше част от двойка и имаше небоядисана следа от С.
– Не бих влизала там, госпожичке.
Обърнах се по посока на гласа към коридора и вдигнах фенера. Там имаше жена, увита в няколко ката дрехи, а пред нея беше паркирана напреко пазарска количка, така че да пази оскъдния ѝ багаж. Или просто жената имаше нужда от уроци по шофиране. Тя вдигна ръка, за да се предпази от светлината и аз веднага я насочих надолу. Така или иначе не ми беше нужна. Не и за нея.