Изправих се и вдигнах за защита фенера и гаечния ключ. Когато видях мухобойка в ръката ѝ, прецених, че шансовете ми са доста добри.
– Откъде знаеш името ми? – гласът ѝ звучеше едновременно като булдог и бетонобъркачка. Явно животът ѝ не беше лек.
– Тенеси ми каза.
Тя се намръщи и ме загледа. Бях насочила фенера така, че да я виждам добре, без да я заслепявам. За разлика от Тенеси, госпожица Фей беше още жива и ми трябваше малко светлина, за да различавам чертите ѝ.
– Как се казваш? – попита и се обърна да запали газената лампа.
Загасих фенера, когато помещението се изпълни със слаба светлина и миризма на мухъл.
– Чарли – отговорих и огледах купчините списания, стари вестници и книги в цялата безумна какофония. Мястото беше особено опасно за пушачи.
– Никога не те е споменавала – каза Фей. Отиде при едно вехто кресло и се отпусна на него.
– Помня косата ви. – Потърсих място за сядане и се спрях на една стабилна купчина списания. Слава богу, че не бях облечена в бяло. После се обърнах към нея в целия ѝ изрусен блясък. – Срещнахме се преди няколко години.
– Не ми изглеждаш позната – промърмори тя и запали цигара.
Аз се свих. Беше истинско чудо, че сградата още не беше опожарена.
– Идвах тук преди десетина години да търся семейство, което се беше изнесло през нощта. Бяха оставили неплатен наем за два месеца и счупен прозорец. – Обърнах се към прозореца, чието стъкло сега беше пропукано и заковано с дъски.
– Това си била ти? – попита тя.
Погледнах я изумена.
– Помните ме?
– Помня семейството. Теб не много добре, но си спомням детето, което дойде на следващия ден. Имах мигрена, а ти не ме оставяше на мира.
Опа.
– Съжалявам. Мислех, че страдате от махмурлук.
– Страдах от махмурлук. След него се появи и мигрената. – Тонът ѝ омекна, като се замисли за миналото. – Откри ли ги?
– Не. Тогава не.
Тя кимна и се обърна към прозореца.
– Надявах се да успееш. Надявах се някой да успее.
Оставих оръжията си на друга купчина вестници и попитах:
– Знаете ли какво се е случило с тях? Къде са отишли? – Тя извади нова цигара и поклати глава, а аз добавих: – Трябва да намеря мъжа, Ърл Уокър. Ужасно важно е.
Умолителният ми тон явно я убеди поне да се опита да ми помогне.
– Не знам къде са отишли, но помня децата. Като че ли беше вчера. Момичето беше толкова слабичко и тревожно, че само да го духнеш и щеше да се прекърши. Момчето беше изтормозено, закоравяло и пълно с ярост.
Сърцето ми се сви и затворих очи за миг, за да прогоня от съзнанието си образа, който тя създаде.
Когато ги отворих, тя ме погледна и каза разпалено:
– Той не беше човек. Беше чудовище.
Приближих се и седнах върху друга купчина списания, на няколко крачки от нея. Слабата светлина хвърляше резки сенки по лицето ѝ, но не можех да не забележа влажните ѝ очи. Нейната съпричастност ме изненада повече, отколкото ми се искаше да призная. Очаквах да срещна стереотип. Не беше такова.
– Госпожице Фей...
– Само Тенеси ме нарича така – прекъсна ме тя, – така че трябва тя да те е пратила. Само по тази причина нямаш кървяща смъртоносна рана на главата сега.
– Разбирам. – Избърсах дланите си в панталона и се зачудих дали тя беше наясно, че Тенеси е починала и доколко мога да я притисна. – Госпожо, дали има някакъв начин да ми помогнете да намеря Ърл Уокър? Знам, че искам твърде много, но те не оставиха ли нещо? Куфар или може би...
– Той остави разни неща в стените.
Примигнах изненадана.
– Ърл Уокър?
След като неочаквано кимна, тя каза:
– Харолд, Ърл, Джон.., ти избери.
Ърл беше имал различни самоличности. Явно тя знаеше за някои от тях.
– Какво остави в стените?
Тя стисна здраво устни. Задържа дъха си.
– Снимки.
Застинах. И Ким беше казала същото – че Ърл бил оставил снимки в стените.
– Снимки на какво?
Тя поклати глава, не искаше да отговори.
– На Рейес ли бяха? На момчето му?
Тя вдигна брадичката си и аз разбрах, че съм уцелила. Защо Ърл би направил подобно нещо? Какво би спечелил? Абсолютно нищо не ми хрумваше и опитах да намеря отговора в огромното количество информация, която бях събрала в колежа. Или поне в това, което бях запомнила. Някои престъпници обичаха да пазят трофеи. Дали тези снимки бяха трофеи за Ърл? И ако бе така, защо не ги бе задържал?
Обичал е да контролира. Може това да е бил начинът да контролира Рейес, да го държи в ръцете си. И въпреки това не можех да разбера защо Ърл би ги оставил. Ким каза, че навсякъде в стените имало снимки. Дали е имала предвид местата, на които са живели? Бяха се местили от къща в къща из цяло Ню Мексико, Тексас и Оклахома или поне така пишеше в полицейските доклади.