– Хей, нали щеше да си легнеш пак.
– Легнах си, но все за сладкишчета си фантазирах. Сладкишчета от мъжки пол, де. И като стана дума – рече тя и отпи яка глътка кафе, – Гарет гол ли беше?
– Защо пък да е бил гол? – попитах аз, като се опитвах да изглеждам намръщена, за да прикрия кикота, който се надигаше у мен.
– Само се чудех дали спи гол.
– Нямам представа дали спи гол. Едва ли би отворил вратата в този вид.
Тя кимна замислено.
– Това е добър довод. Ох, мамка му, трябва да събудя Амбър за училище.
– Добре, аз ще взема душ. Още мириша на кафе. Трябва да намина и до "Супер Дог" по някое време днес. Напомни ми. – Тръгнах към банята.
– Дадено. О... – каза Куки и спря на вратата – забравих да ти кажа, че взех кутия кафе от офиса.
Аз спрях и ѝ хвърлих най-суровия си поглед, изпълнен с изумление и разочарование.
– Откраднала си кутия кафе от офиса?
– Взех назаем кутия кафе от офиса. Ще купя ново от следващата си заплата.
– Не мога да повярвам.
– Чарли!
– Шегувам се, не се притеснявай – казах и махнах с ръка. – Да не би аз да го плащам?
Тя почти беше излязла, но отново се спря.
– Какво?
– Кафето. Не плащам за него.
– Откъде го вземаш?
– Отмъквам го от склада на татко.
Тя на свой ред ме стрелна с поглед, изпълнен с изненада и неодобрение, най-вече неодобрение, а аз вдигнах ръце в жест "таймаут".
– Хайде сега, голяма работа. Решавала съм му случаите години наред. Най-малкото, което може да направи в замяна, е да ми осигурява по чаша кафе от време на време.
Баща ми беше детектив в полицейското управление на Албукърки и аз му помагах в работата от петгодишна. Някак много по-лесно е да разкриеш престъпление, като попиташ жертвата кой го е извършил. Когато татко се пенсионира, продължих да правя това за чичо Боб, също детектив в управлението.
– Крадеш кафето от баща си?
– Да.
– Аз пия крадено кафе?
– Всеки божи ден. Помниш ли онази сутрин, преди около месец, когато ни беше свършило кафето и дойде онзи въоръжен тип да се опита да ме убие, а Рейес се материализира от нищото и прекъсна гръбначния му мозък с огромния меч, който държи под мантията си, чичо Боб дойде с всички онези ченгета, а татко взе да разпитва за прекъснатия гръбнак?
След дълга пауза тя отвърна:
– Смътно. – Тонът ѝ преливаше от сарказъм.
– Да не повярваш, но имах нужда от чаша кафе след почти смъртоносното изживяване, а нашето беше свършило, така че взех една кутия от склада на татко.
– Чарли – изшептя Куки, като се оглеждаше, сякаш някой ни слушаше, – не можеш просто така да крадеш кафе от баща си.
– Куки, точно сега бих продала душата си за мока с мляко.
Тя кимна с разбиране.
– Много добре разбирам защо си го направила тогава, но не можеш да продължаваш.
– О, значи ти можеш да крадеш, но не и аз.
– Не съм крала. Взех назаем.
– Добре, щом това ти помага да спиш спокойно, Бони. Поздрави Клайд от мен.
Тя въздъхна тежко и си тръгна отново. Точно преди да затворя вратата на банята, се провикнах:
– Между другото, той отвори вратата без риза.
Тя ахна задъхано и промълви:
– Благодаря ти.
Глава 2
Има голяма нужда от специален шрифт за сарказма.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Взех бърз душ, хванах косата си на раздърпана конска опашка, облякох удобни джинси и свободен черен пуловер и обух ботуши убиец, с които се сдобих от един рокер, задето му потанцувах в скута. И него си го биваше, след като преглътнах отвращението си от косми по гърба.
– Ти отговаряш за цялата къща, господин Уонг! – провикнах се, докато си събирах нещата. Господин Уонг вървеше с апартамента и беше нещо средно между съквартирант и зловещ мъртвец, който се рее в ъгъла. В интерес на истината никога не бях виждала лицето му. Не беше лесно, тъй като той висеше, забил нос в ъгъла ден след ден, година след година. Но грубоватите му сиви дрехи подсказваха, че вероятно е бил емигрант от деветнайсети век или дори китайски военнопленник. Така или иначе, аз го харесвах. Искаше ми се да знам истинското му име. Наричах го господин Уонг, защото ми приличаше повече на господин Уонг, отколкото на господин Зелински примерно.
– Не прави нищо, което аз не бих направила.
Куки беше завела дъщеря си Амбър на училище, изминала бе пеша около трийсетте метра и беше подранила за работа. Бюрото ни беше на горния етаж над "Бедствие", бара на татко, точно срещу сградата, в която живеехме. Беше хубаво, че пътят до работа е кратък – така вероятността да срещнеш катерица, заразена с бяс, бе малка.