Колкото и да не ми се искаше да питам, го направих.
– Фей, още ли са у теб?
Тя избърса очите си с връхчетата на пръстите си.
– Може да са ключ към нещо. Каквото и да е. Трябва да го открия. – В съзнанието ми се явяваха криминални случаи на убийства, където нещо привидно незначително във фона на снимката водеше до разкриване на престъплението. Не че щеше да ми излезе късметът.
Усетих как сърцето на Фей заби бързо, като че ли обмисляше предложението ми и разбрах, че ги пази. Тя пое дълбоко дъх, стана и започна да рови в един шкаф, който едва се виждаше от боклуците, с които беше затрупан.
– Запазих само една – каза тя с изпълнен с тъга тон. – Изгорих останалите и запазих само една, за която ми стигат силите да я гледам. – Тя извади полароидна снимка от задръстеното шкафче, но погледът ѝ беше насочен встрани. – Не че я гледам. Просто останалите бяха много по-лоши и не можех да понеса да са в къщата ми. Реших така, за да имам доказателства, в случай че от полицията искат да разберат какво е правил онзи мъж с момчето.
При думите ѝ сърцето ми се сви от страх и лошо предчувствие. Тя ми подаде снимката, аз я взех с трепереща ръка, насочих я към светлината, събрах сили и погледнах.
Може би се дължеше на диетата ми от кафе и още кафе. А може би на петнайсетдневното безсъние. Може и да беше заради миризмата, която се стелеше около мен като гъста мъгла и затрудняваше дишането ми. Каквато и да беше причината, достатъчен ми бе само един поглед към снимката, после светът се изплъзна изпод краката ми и изчезна.
Глава 21
Избрах неотъпкана пътека и ето ме изгубен.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Паркирах Мизъри пред сградата, в която живеех, в три и половина. Очите ми бяха толкова подути, че едва шофирах. Фей ме беше свестила и ми беше предложила вода, след като изгубих съзнание. Изгубих съзнание! Просто припаднах, щом видях снимката. Същата снимка, която в момента стисках пред гърдите си. Не можех да я погледна. Никога вече. Не че имаше значение. Този образ беше запечатан в съзнанието ми и знаех, че няма да мога да се отърва от него.
Запрепъвах се нагоре по стълбите, влязох право в дрешника и скрих снимката в чекмеджето си за бельо, без да я поглеждам отново.
Въжетата. Порязванията и синините. Срамът. Имах чувството, че това е най-лошото. Как е могъл Ърл нарочно да посрами Рейес с такива снимки. Връзвал го е, а въжето се е впивало в плътта му и е отваряло отново заздравяващите рани. Веднага разпознах Рейес, въпреки превръзката на очите, разрошената му тъмна коса, плавните извивки на татуировките по раменете и ръцете му, плътните му устни. На снимката изглеждаше около шестнайсетгодишен, извърнал лице встрани, стиснал устни от унижение. По врата и ребрата му имаше огромни синини. Дълги, ярки порязвания, някои скорошни, някои започнали да заздравяват, се спускаха по ръцете и тялото му.
Само при мисълта за снимката ми се плачеше и точно това направих в дома на Фей. Плаках повече от час. Поговорихме. Поплаках още малко. Зачудих се какви ли са били другите снимки, които Фей беше изгорила, защото били още по-ужасни от тази. Но трябваше да помисля и за други неща, като Тереза Йост например, така че се опитах да прогоня образа от съзнанието си и да се съсредоточа върху клиента си.
Имаше още три часа до зазоряване и реших да взема душ, да облека чисти дрехи и да сложа туристически обувки. Вероятно щяха да са ми полезни. Щеше да ми отнеме около час и половина да стигна до Пекос. Ако си разчетях правилно времето, можех да пристигна по изгрев и да започна отрано издирването на Тереза.
– Наляво?
– Да.
– Сигурна ли си?
– Не, надясно.
– Сериозно ли, Куки? – попитах по телефона. Наистина се оказа по-трудно да открия имота на Йост, отколкото си мислех, дори и с помощта на Куки, която ме напътстваше от домашния си компютър чрез Гугъл Карти.
Когато излязох от апартамента си, човекът на Гарет беше там и по изключение не спеше. Наложи се да се промъкна до тауруса на Куки и да взема него, уведомих я за това, като ѝ се обадих в 5:30 да я събудя. Обясних ѝ естествено, че това е било маневра, за да се измъкна от онзи, който ме следи. Освен това ми беше свършил бензинът.
Като се замислех, можех да почакам и да ѝ се обадя чак когато стигнех в Пекос, за да я уведомя, че съм извършила углавно престъпление при изпълнение на служебните си задължения, стига да не ми беше нужна помощта ѝ, за да стигна до Пекос с цял час закъснение. Все пак беше забавно да я събудя. Пък и имах нужда да мисля за нещо различно от снимката, която се беше запечатала в съзнанието ми.