– Благодаря – каза той с пресилено облекчение в гласа, – много ви благодаря.
– Правя го на драго сърце. Ще ви се обадя в мига, в който науча нещо.
– Отново ви благодаря.
След като затворих, крачих наоколо в продължение на цял час и накрая реших, че пътуването е било пълна загуба на време. Последната ми чаша кафе изчерпваше ефекта си, докато се препъвах обратно към тауруса. Погледнах от разстояние и отново видях Сряда, този път с гръб към мен, загледана встрани от планината. Ако имах малко късмет, тя щеше да остане там.
Изрових телефона от джоба си и се обадих на Куки.
– Извади ли късмет?
– Брои ли се, ако е лош?
– Мамка му. Наистина се надявах да сме се натъкнали на нещо.
– Мечка! – изкрещях, когато видях истинска, жива мечка да стъпва тежко между дърветата.
– О, боже! Спри, падни и се превърти!
– Какво? – попитах, без да откъсвам поглед от нея. Никога не бях виждала мечки извън зоопарка. Внезапно се почувствах сладка и солена. Дори леко хрупкава.
– Просто го направи! – извика тя.
– Спри, падни и се превърти? Това ли предлагаш при нападение от мечка? – изшептях аз, отключих тауруса и се качих в него.
– Не, чакай, това е при пожар, нали?
Когато понечих да затворя вратата, преди мечката да се е обърнала с намерението да закуси с части от мен, го почувствах. Сърцебиене, прилошаване. По-силен страх. Изнизах се безшумно от колата.
– Чакай, Куки, усещам нещо.
– Хвана ли те? – попита тя, като почти крещеше от паника. Определено трябва да излизаме по-често сред природата.
– Не, скъпа, почакай момент. – Приближих се към дърветата и се огледах за Тереза, като не свалях поглед от мечката.
– Какво? Тя ли е? – попита Куки.
– Не знам. Усетих уплашен пулс.
– Викай! – изкрещя тя и ми изкара ума.
Дръпнах телефона от ухото си, а после отново го сложих там.
– Майчице, Куки.
– Извинявай, развълнувах се. Викни, може тя да те чуе.
– А няма ли и мечката да ме чуе?
– Да, но тя не знае английски.
– Права си. Ще пробвам – съгласих се и тръгнах назад към колата. – Ще ти звънна, ако открия нещо.
– Чакай, аз пътувам.
– Какво? – попитах напълно сразена. – Пътуваш насам?
– Да.
– С какво? С космическа совалка?
– Откраднах резервните ключове от хладилника ти.
– А случайно да забеляза мигащата в червено лампичка?
– Заредих с бензин, преди да тръгна.
Точка за нея.
– Освен това се отърва от Гарет, нали? Благодарение на теб той няма телефон. Не искам да си отново сама в опасност. Все така ти се случва. Въпреки че това с мечката е нещо ново.
– Не е вярно. Едва не ме уби мечка, когато бях на дванайсет. Казваше се чичо Боб. Имаше гнездо на оси. Той изпадна в паника. А и ти беше с мен последния път, когато фалшивият агент от ФБР ни преследваше с оръжие по улицата. Едва не ни убиха тогава. И двете. Заедно.
– О, вярно. Така и не разбрах защо стреляше по сградата от отсрещната страна на улицата.
– Беше лош стрелец – обясних, като държах хоризонта под око и следях дали не се задава гигантска топка от козина. Щеше да е типично за мен да загина от нападение на мечка.
– Добре, че не можеше да стреля. Но и ти не можеш. Мислила ли си да вземаш уроци?
– Да знаеш, мислила съм – отвърнах, като ровех из багажника на Куки. – Ама се чудя дали по грънчарство и за плетене на кошници. Не ми казвай, че нямаш фенер.
– Нямам фенер.
– Аптечка?
– Не. Просто ме почакай – каза тя. – Ще съм там за нула време, а в Мизъри има всичко. Тя е като магазин за спортни стоки.
– Не искам да изгубя Тереза. Не може да е далече. Не усещам чувствата на хората на големи разстояния. Звънни ми, като стигнеш тук.
– Добре. Ако някой те нападне и се опита да те убие, включително и мечката, кажи им да ме чакат.
– Дадено. – Затворих телефона и багажника и все пак извиках: – Тереза!
Нищо. Тръгнах обратно по пътеката и често спирах, за да я викам. Честно казано, не крещях толкова силно, колкото бих могла. Близостта на мечката ме психираше.
Сряда продължаваше да се взира встрани от планината, тази посока не беше по-лоша от която и да е друга. Тогава го усетих отново. Лек страх, носеше се около мен като водна струйка.
– Тереза! – този път извиках от сърце. Връхлетя ме. Силно. Пристъп от страх и надежда, смесени в едно.
Обадих се на Куки, докато тичах към усещането.
– Мисля, че е тя – казах, останала без дъх от вълнение.
– О, боже, Чарли, тя добре ли е?
– Нямам представа. Още не съм я открила, но усещам някой. Обади се на чичо Боб и на агент Карсън и ги прати тук спешно. Ти беше права. Хижата е в горната част на пътеката. Тръгвам към хълмист район на изток от нея да огледам.