– Добре, ясно. Ще повикам кавалерията, ти само я намери.
Затворих телефона и извиках името на Тереза отново.
Пристъпът на страх, който чувствах, бързо се изпари и беше напълно изместен от нарастваща надежда, подейства ми като хладен полъх. В този момент си спомних, че нямам никакви принадлежности за оцеляване. Можех само да се надявам, че няма да ми потрябват.
Минах тичешком покрай Сряда и попитах:
– Не можа ли да кажеш нещо?
Тя не ми отговори, но видях какво гледа. Мина. Истинска затворена стара мина. Нямах представа, че в този район има мини. И естествено, нямах фенер. Изуми ме предвидливостта ми тази сутрин, когато тръгнах от апартамента със съзнанието, че ще претърсвам планината.
Не исках да губя време, така че пратих съобщение на Куки с координатите на входа на мината, преди да се спусна натам покрай дърветата. Вътре беше страшно тъмно, затова отворих телефона си. Светлината беше колкото едва да видя неравния под. Мушнах се вътре, като се изкатерих по отчасти закования отвор. Отворът беше малък за мина. Мислех че са по-големи. Когато се озовах вътре, старите греди покрай стените и останките от подпорно скеле ме отведоха навътре в тесния тунел. Мястото беше подходящо да изоставиш тяло. Той това ли беше направил? Опитал се е да я убие, помислил, че е мъртва и е оставил тялото ѝ тук? Естествено, че не. Той беше лекар. Би разбрал дали е мъртва.
Ходих по релсите около пет минути, докато те не свършиха внезапно. Тунелът стигаше до задънен край, купчина камъни и прахоляк препречваха пътя и сърцето ми спря. Обиколих в търсене на друг отвор. Нищо. Бях сгрешила. Тереза не беше тук. Тогава осъзнах, че срутването е било скоро, пръстта и камъните не бяха слегнали.
– Тереза – подвикнах и отгоре се посипа прахоляк. Това място не беше по-стабилно от цирков артист, ходещ по въже. Но пак я усетих. Този път по-близо. Покатерих се по наклона, като се препъвах и дерях ръцете и коленете си.
Най-отгоре имаше малък отвор. Опитах се да погледна през него, но не успях.
– Тереза, усещам те – изрекох толкова силно, колкото ми стигаше куража, – ще доведа помощ.
Страхът ѝ отново се появи и разбрах, че не иска да я оставям сама.
– Няма да те оставя, миличка, не се тревожи. – Пробвах телефона си, но бяхме твърде дълбоко и нямаше сигнал. Погледнах отново към отвора и казах: – Къде е брат ти Лутър, когато имаме нужда от него. Той е голям мъж.
Чух немощен смях. Тя беше толкова близо, да му се не види, почти можех да я докосна. Точно там, до отвора, сякаш се бе изкатерила отвътре и се опитваше да се измъкне.
– Ранена ли си? – попитах, но в отговор чух само стон. – Ще приема това за "да".
Куки със сигурност щеше да доведе кавалерията скоро. Исках да ѝ се обадя, да ѝ кажа да вземе фенера от Мизъри, като пристигне, но не ми се щеше да оставям Тереза. Тъй като не можех да направя нищо друго, реших да преместя малко камъни и да се опитам да се изкатеря до нея. Много внимателно започнах да вземам камъни от най-горе и да ги слагам леко встрани. Няколко пъти се подхлъзвах надолу и издрах дланите си и краката си на острите скали дори и през джинсите. Всеки път затаявах дъх и се надявах, че няма всичко да се срути.
След петнайсетина минути бях разчистила достатъчно голям отвор, за да мога да промуша ръката си през него. Опипах на сляпо и докоснах косата ѝ. После една ръка стисна моята.
– Името ми е Шарлот – продумах и по тялото ми се разля облекчение. – Казах ли го вече?
Тя простена, а на мен ми се струваше, че лежа на ръбестия наклон от часове и държа ръката ѝ, докато чаках да дойде помощ. Шептях окуражителни думи, разправих на Тереза за срещата си с брат ѝ. Тя се засмя леко, когато ѝ казах, че съм го нарекла кретен.
А след като приключихме с любезностите, зададох въпроса за милион долара.
– Тереза, знаеш ли как се случи това?
Чувството, което я прониза, беше коренно различно от това, което очаквах. Накара ме да се усъмня във всичко, което бях научила, във всичко, което знаех за доктора. Чувството, което се излъчваше от нея, бе толкова мощно, че дъхът ми спря, но не беше страх или тревога, а вина. Скръб, съжаление и вина. Почаках малко, мислех за чувствата ѝ и тогава чух едва доловими думи:
– Не, не знам какво е станало.
Беше погълната от срам, а аз бях шокирана. Не знаех какво да кажа. Ако тълкувах нещата правилно, тя беше отговорна. Някак беше станало по нейна вина. Но не можеше да е така. Нямаше начин да си е причинила това. Защо би го направила?
Бях усетила много ясно вина и в съпруга ѝ. Толкова силно се излъчваше от него.