– Да, фенер, ясно.
Тя се запрепъва към мен, а аз едва не се изкикотих. Поне не много силно. Посочих в обратната посока. Тя отвори телефона си и тръгна по релсите, като подмина един мъртъв миньор. Дъхът ми спря, щом го видях. Той първо гледаше Куки, а после погледна мен. Заради лампата на каската му лицето му беше в сянка, но по мои сметки беше умрял около 1930 година.
Той потупа каската си. Досега не бях виждала мъртъв миньор. Миньонче – да. Миньор – не. Дрипавите му дрехи бяха покрити с мръсотия. Предвид района, явно бяха добивали мед, а може би дори сребро.
Той тръгна към мен, спря до краката ми и се опита да надникне зад мен, за да види какво гледам. Мъртвите бяха доста любопитни.
– Казвам се Чарли – представих му се. Той ме погледна отново и тъй като вече беше по-близо, успях да различа лицето му. Изглеждаше малко под четирийсетгодишен, но миньорският живот не беше лек, така че не беше лесно да се прецени. Имаше мрежа от бръчици около очите, в които мръсотията не бе успяла да проникне.
– Харди. – Той стисна устни. – Тя прекара известно време тук – каза със силен глас. Посочи към камарата с брадичка.
Кимнах.
– Изчезнала е преди няколко дни. Знаеш ли дали е ранена? Сигурна съм, че е обезводнена.
– Ще проверя – мина през купчината пръст, върху която лежах, и май възнамеряваше да мине през мен, но се отказа.
Мъртвите можеха да преминат през мен от другата страна. В друг случай дори и на тях им идвах малко в повече. Удари коляното си в гръдния ми кош и ме погледна изненадан.
– Съжалявам – казах, – ще трябва да заобиколиш.
Той ме огледа добре, после попита:
– Какво си ти?
– Нещо като жътвар на души. В добрия смисъл.
– Както кажеш, госпожо. – Той чукна с два пръста каската си и ме заобиколи. Няколко секунди по-късно се върна да докладва. – Изглежда си е счупила крака. Опитала се е да направи шини, но май не е добре.
– Мамка му. Бих се изненадала, ако не е получила гангрена. – Огледах се за нещо, което би ми помогнало в неуспешния ми спасителен опит. Неговата лампа ми беше от полза, но наоколо имаше само мръсотия. И камъни. – Мислиш ли, че мога да направя отвор? – попитах го. – Трябва да я измъкна оттам. Не зная колко дълго ще издържи таванът.
– Тогава мисля, че е по-добре да опиташ, госпожо. – Той огледа пещерата. – Пробвай да си помогнеш с тази греда.
– Може да причиня още повече разрушения.
– Има го този риск.
Започнах да копая отново.
– Как изглеждат нещата от другата страна?
– Таванът е здрав. – Той изчезна и пак се появи. – Гредите от онази страна са солидни.
Тереза беше много слаба. Вече едва я усещах. Когато преди два дни Ракетата се беше появил в Мизъри, ми беше казал да бързам и аз бързах. Гребах и копах, докато не направих достатъчно голям отвор, че да мина през него. С телефона в ръка пропълзях по корем върху острите скали. От тавана не спираше да се сипе прахоляк, така че косата ми приличаше на огромна мръсна топка.
В този момент Гарет щеше да ми е от полза. Не трябваше да се отървавам от него. Нито да хвърлям телефона му в гьола.
Когато стигнах върха на отломките, се протегнах надолу за ръката на Тереза. Тя простена и се опита да стисне моята в отговор.
– Здравей, миличка. Идва помощ, но трябва да те измъкна оттук, ако е възможно.
Тя хвърли бърз поглед към светлината от телефона ми и това ми позволи да видя зениците ѝ. Те се стесниха идеално. Приличаше на брат си и сестра си, с тъмна коса и изумително сини очи. Беше слаба и бледа, но това можеше да се дължи колкото на обстоятелствата, толкова и на наследственост.
Минах през дупката и застанах над нея, за да се обърна. Спуснах се по наклона, Харди се появи зад мен и насочи лампата си към раница, която очевидно беше пълна със запаси, вода, набор за първа помощ, а също и каска за пещери и разни принадлежности за катерене. Тя беше шинирала крака си с алуминиева рамка от раницата и въже. Умница. Явно бе правила някакво проучване, когато таванът беше поддал.
Вече наистина бях объркана. Доктор Йост беше виновен, усетих го, но за какво? Саботирал бе мината? Дори и да го бе направил, за какво беше виновна Тереза?
– Повръщала ли си, Тереза?
Тя поклати глава.
– Нямам сътресение – каза тя с дрезгав шепот. Почти не можеше да повдигне главата си. – Само счупен крак.
Пипнах кожата ѝ. Топла, но не прекалено. Надявах се притокът на кръв да не е прекъснат и да няма гангрена.
– Не знам колко още ще издържи таванът. Мислиш ли, че ще успееш да се преместиш, ако ти помогна?
Тя кимна.
– Идва още помощ. Можем да почакаме.