Агент Карсън също беше там. Въпреки че не я бях виждала, я веднага познах. Външността и гласът ѝ си пасваха идеално. Тъмна къса коса, масивно телосложение, интелигентен поглед. Тя забърза напред и заедно с чичо Боб поеха Тереза от ръцете ни. Преди да са направили и две крачки, Лутър Дийн също се втурна да поеме тежестта от агент Карсън.
– Лутър – промълви Тереза, изненадана от присъствието му.
Чаровна усмивка огря лицето му.
– Не се обаждаш. Не пишеш.
Въпреки всичко тя успя леко да се засмее.
Карсън се обърна към мен и се опита да вдигне ръката ми, за да се здрависаме, но мускулите ми съвсем бяха изтръпнали. Макар от време на време да подскачаха в тикове. Един полицай помогна на Куки да излезе, а агент Карсън подхвана ръката ми внимателно, без да ме стиска. Във въздуха още се стелеше прахоляк след последното срутване.
– Не мога да повярвам, че успя – каза тя и поклати глава, а дневната светлина ни обгърна като покривало.
– Често го чувам.
Косата ми така се беше втвърдила от мръсотия и камъчета, че чак ме болеше. А и ме беше ударил скален къс с размерите на Лонг Айлънд.
– Оставих фенера вътре – каза Куки през рамо, спомнила си внезапно.
– Тогава по-добре се върни да го вземеш. Може би няма да мога да си купя друг от първия срещнат магазин на път за Албукърки.
Тя изсумтя като коментар на това ми предположение. Нямах търпение да ѝ кажа за Харди. Трябваше да се върна някой ден, за да го опозная по-добре. От шахтата се чу ново срутване и към отвора се понесе облак прах – а може би не.
Спасителите се блъскаха, докато се катереха по пътеката, носеха алуминиева носилка, медицински чанти за първа помощ и фенер, за който бях сигурна, че мога да спазаря с тях. Бяха трима. Високи, с хубав тен и добри фигури.
– Кой ги повика? – попитах Карсън.
– Чичо ти ги доведе.
– Браво на него.
Спряхме за момент да се полюбуваме на гледката.
– Да, браво – съгласи се тя. – Между другото, така и не получих копие от съобщението, което първата госпожа Йост е оставила на телефонния секретар на доктора преди мистериозната си смърт на Каймановите острови. Явно разследващият не го е чул лично. Повярвал е на Йост, защото смъртта не е изглеждала подозрителна.
– Странно – казах. Още не можех да откъсна поглед от сексапилните спасители. – Мисля, че този път не е планирал да убие жена си. В някакъв момент на съжителството им тя се е ориентирала. Май се е опитвал да убие друг.
– Може ли да попитам кого?
– Ще ми дадеш ли половин час, за да потвърдя подозренията си?
Тя се обърна към мен.
– Какво ще кажеш за трийсет минути?
Усмихнах ѝ се широко.
– Съгласна съм.
Лутър подкрепяше внимателно сестра си Тереза, докато я слагаха на носилката, а другата му сестра, Моника, дотича по пътеката. Сърцето ми се сви, като я видях. Искаше ми се да отида при нея и да ѝ кажа какво става, но тя беше твърде заета.
– Тереза! – извика тя, по бузите ѝ се стичаха сълзи. – Боже мой. – Тя изтича до тях, прегърна бързо брат си, после хвана ръката на сестра си, а спасителите включиха Тереза на системи. Чувствата, които се излъчваха от Моника, ми подействаха като студена вода, чиста и свежа.
Лутър тръгна изумен към мен. Този ден бе истински празник за егото ми.
– Ти успя – каза той.
Аз се ухилих, а агент Карсън кимна и се отдалечи.
– И аз така чух.
Той поклати глава.
– Задължен съм ти.
– Ще ти пратя сметката – обещах.
Той се засмя шумно, беше твърде щастлив, за да се тревожи за друго, освен за сестра си. Вдигнах палци към Куки.
– Можем да ядем до насита този месец.
– Да! – възкликна тя, докато чичо Боб ѝ помагаше да се качи на един голям камък. – Хвърлила съм око на една ниско-въглехидратна диета, която ще ти хареса.
– Казах, че ще имаме храна. Не съм споменавала здравословна храна.
Чичо Боб дойде при мен.
– Е?
– Е, какво?
– Йост ли го е направил?
– Не пряко. – Може Йост да не беше саботирал мината с АТВ-то и лебедката, но беше докарал Тереза до толкова голямо отчаяние, че не бях сигурна дали го е осъзнавала. Отведох чичо Боб настрани към дърветата, всички наоколо бяха заети. Съвсем тихичко му казах: – Не бива да изключваш никоя вероятност.
– Винаги вземам предвид всяка вероятност – каза той малко обидено. – Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. – Когато го стрелнах с неприкрито съмнение, той избърбори: – Добре де, поне двайсет и четири часа, шест дни в седмицата. Какво става?