— Тогава защо ядете само лук и нищо друго? — попита тя с убийствено презрение.
— Такова нещо не съм казал — разгорещи се младият човек. — Казах, че в къщи няма нищо за ядене. Това да не е деликатесен магазин?
— Тогава защо се готвехте да ядете суров лук? — продължи неумолимо Хети.
— Защото майка ми винаги ме е карала да ям суров лук против простуда. Извинете, че говоря за неприятни неща като болести, но може би сте забелязали, че имам страшно силна простуда. Смятах да изям лука и да се завия в леглото. Питам се само защо все още стоя тук и ви давам тези обяснения.
— А как се простудихте? — попита с подозрение Хети.
Младият човек очевидно бе стигнал до върха на раздразнението. Имаше два начина да слезе от този връх: да избухне или да погледне на всичко откъм смешната му страна. И той избра правилния път: пустият коридор екна от хрипливия му смях.
— Вие сте истинска наслада — каза той. — И аз не ви виня за вашата бдителност. Нямам нищо против да ви обясня. Намокрих се до кости. Преди няколко дни прекосявах с ферибота Северната река и едно момиче се хвърли във водата. Аз, разбира се…
Хети протегна ръка и го прекъсна:
— Дайте лука.
Младият човек стисна зъби.
— Дайте лука — повтори тя.
Той се засмя и сложи кромида в ръката й.
Тогава на лицето на Хети се появи една от рядко озаряващите го, тъжни усмивки. Тя хвана под ръка младия човек и посочи вратата на стаята си.
— Вървете там, братле — каза тя. — Глупачето, което сте измъкнали от реката, ви чака. Влизайте, влизайте. Давам ви три минути, а после ще дойда и аз. Картофка чака там. Влизай, Лукчо!
Той почука и влезе, а Хети се зае да обели кромида и да го измие.
Тя хвърли тъжен поглед към тъжните покриви навън и усмивката слезе бавно от лицето и.
— И все пак — каза мрачно на себе си, — месото е от нас.