Поаро разсеяно оглеждаше всичко наоколо. По улицата имаше и редица старомодни малки къщички. Повечето от тях бяха запазили изчистения архитектурен стил, характерен за Джорджианската епоха, а в някои се забелязваха признаци на подобрения във викториански дух, като веранда, арки над прозорците и малки оранжерии. Една-две къщи бяха с напълно променена фасада и сякаш претендираха, че са нови и се гордеят с това. Имаше и няколко прекрасни, но разнебитени стари вили, някои от които изглеждаха сто и повече години по-стари, отколкото бяха в действителност. Други пък имаха автентичен вид, но с някои подобрения и удобства, например канализация, на пръв поглед внимателно прикрити.
Поаро вървеше бавно и осмисляше всичко, което вижда. Ако нетърпеливата му приятелка мисис Оливър беше с него, веднага щеше да го попита защо си губи времето? Къщата, към която се беше запътил, се намираше на четвърт миля извън селото. Поаро би й отговорил, че се потопява в местната атмосфера, което понякога е доста важно. В края на селото картината рязко се променяше. От едната страна, навътре от пътя, се виждаше един ред новопостроени къщи със зелена площ пред тях и ярки табелки на входните врати, боядисани в различен цвят. Зад тях се простираха полета и хълмове, с кацнали тук-там къщи с градини и дървета. Всяка имаше собствен облик и вероятно фигурираше като „привлекателно местенце“ в каталога на някоя агенция за недвижими имоти. В далечината пред себе си забеляза една къща, чийто покрив имаше странно закръглена форма. Очевидно не много отдавна по него бяха правени промени. Без съмнение към тази „обител“ го водеха краката му. Спря пред портата, на която висеше табелка „Кросхеджис“. Огледа къщата. Изглеждаше обикновена, строена вероятно в началото на века. Не беше нито красива, нито грозна. Да, най-подходящата дума бе „обикновена“. Градината бе много по-привлекателна от къщата — очевидно е била обект на големи грижи и внимание преди време, но сега бе доста запусната. Все още имаше гладки зелени морави, множество цветни лехи, внимателно подбрани участъци, засадени с храсти, така че да подчертаят особеностите на пейзажа. Всичко бе добре планирано. Поаро си помисли, че сигурно е дело на градинар. Но вероятно имаше и лично участие, защото в ъгъла близо до къщата една жена се бе надвесила над леха с далии и ги почистваше. Косата й приличаше на ярък златист ореол. Беше висока и слаба, но с широки рамене. Поаро отвори портата, влезе и тръгна към къщата. Жената обърна глава, изправи се и го загледа въпросително.
Стоеше права и го чакаше да заговори, а от ръката й висеше канап. Стори му се, че изглежда озадачена.
— Да? — попита тя.
Поаро свали шапката си с подчертано чуждестранен маниер и се поклони. Тя впери очи в мустаците му като омагьосана.
— Мисис Рестарик?
— Да. Аз…
— Надявам се, че не съм ви попречил, мадам.
На устните й се появи тънка усмивка.
— Съвсем не. Вие ли сте…
— Позволих си да ви посетя. Една моя приятелка, мисис Ариадни Оливър…
— О, да. Зная кой сте. Мосю Поаре.
— Мосю Поаро — поправи я той, като наблегна на последната буква. — Еркюл Поаро на вашите услуги. Бях наблизо и се осмелих да ви се обадя с надеждата, че ще мога да изкажа почитанията си на сър Родерик Хорсфийлд.