— Да. Наоми Лоримър ни спомена, че може да се отбиете.
— Надявам се, че е удобно?
— О, да. Ариадни Оливър беше тук миналия уикенд. Доведоха я семейство Лоримър. Книгите й са много забавни, нали? Но може би вие не смятате криминалните истории за забавни. Самият вие сте истински детектив, нали?
— Съвсем истински — отговори Еркюл Поаро.
Той забеляза, че тя прикри усмивката си. Започна да я изучава по-внимателно. Беше красива, но с изкуствена красота. Златисторусата й коса имаше странен вид. Той се зачуди дали дълбоко в душата си тя не таеше несигурност, дали не играеше ролята на английска дама, погълната от градината си. Замисли се какъв ли е социалният й произход.
— Имате много хубава градина — поласка я той.
— Обичате ли градини?
— Не така, както англичаните ги обичат. В Англия имате специална наклонност към тях. За вас те означават много повече, отколкото за нас.
— Искате да кажете за французите ли?
— О, да.
— Струва ми се мисис Оливър спомена, че сте работили в белгийската полиция.
— Така е. Аз съм едно старо белгийско полицейско куче — учтиво се засмя Поаро и като махна с ръка, продължи: — Но се възхищавам на градините ви. Научих се от вас. Латинската раса харесва строго симетрично подредените градини, градините на дворците, миниатюрно копие на градината на Версай. Измислила е също и potager12. Зеленчуковата градина е нещо много важно. И вие тук в Англия си имате такива градини, но сте ги копирали от Франция. Не ги харесвате обаче толкова, колкото градините с цветя. А? Така ли е?
— Да, мисля, че сте прав — отговори Мери Рестарик. — Заповядайте вкъщи. Дошли сте да се видите с чичо.
— Дойдох, както казахте, да изразя почитанията си на сър Родерик, но също и на вас, мадам. Винаги изразявам почитта си към красотата, когато я срещна.
И той й се поклони.
— Не бива да ми правите толкова много комплименти — засмя се тя леко смутена.
Тръгна към един отворен френски прозорец и Поаро я последва.
— Запознах се с чичо ви през 1944 година.
— Бедният, доста е остарял. Боя се, че е почти глух.
— Не съм го виждал оттогава. Вероятно ме е забравил. Свърза ни шпионажа във връзка с едно научно откритие. Успяхме благодарение на находчивостта на сър Родерик. Надявам се, че ще иска да се срещне с мен.
— О, сигурна съм, че ще му бъде много приятно — увери го мисис Рестарик. — В някои отношения живота му е доста скучен. Налага ми се често да ходя в Лондон, защото си търсим подходяща къща. — Тя въздъхна и продължи: — Възрастните хора понякога са много трудни.
— Зная — съгласи се Поаро. — И аз съм труден по някой път.
— А, не, мосю Поаро — засмя се тя, — хайде сега. Не бива да се правите на стар.
— Случва се да ми го казват — въздъхна той и тъжно добави: — младите момичета.
— Много неучтиво от тяхна страна. Вероятно подобно нещо би направила и дъщеря ни.
— А, имате дъщеря?
— Да. Всъщност заварена дъщеря.
— С удоволствие бих се запознал с нея — отбеляза учтиво Поаро.
— Боя се, че сега не е тук. В Лондон е. Там работи.
— Тези млади момичета, всичките работят в днешно време.
— Всеки би трябвало да работи — измърмори неясно мисис Рестарик. — Дори когато се омъжат, ги убеждават да продължат да упражняват професията си.
— А вас, мадам? Убедиха ли да се върнете на работа?
— Не. Израснах в Южна Африка. Неотдавна дойдохме тук със съпруга ми. Все още не съм свикнала с обстановката.
Тя огледа наоколо, но на Поаро му се стори, че го направи без въодушевление. Стаята беше добре обзаведена, но стандартно. Липсваше й индивидуалност. На стените висяха два големи портрета, които единствено внасяха известна атмосфера. Единият бе на жена с тънки устни във вечерна рокля от сиво кадифе. На срещуположната стена бе окачен портрет на около тридесетгодишен мъж, от който лъхаше сдържана енергия.
— Предполагам, че на дъщеря ви е скучно в провинцията?
— Да, по-добре се чувства в Лондон. Не й харесва тук. — Внезапно млъкна и после, сякаш последните думи бяха насила изтръгнати от нея, добави: — И мен също.
— Невъзможно — отбеляза Еркюл Поаро с френска учтивост.
— Съвсем не е невъзможно. О, мисля, че често се случва. Предполагам, че на момичетата им е трудно да приемат мащеха.