— Е, мадам, не си го слагайте на сърцето — каза весело Поаро. — Младежките прегрешения отминават.
— Надявам се. Норма е много трудно момиче. Понякога си мисля, че не е съвсем наред с ума. Толкова е странна. Като че ли витае някъде. Тези нейни странни прояви на неприязън…
— Неприязън?
— Тя ме мрази. Наистина. Не виждам защо. Предполагам, че е била силно привързана към майка си, но в крайна сметка, съвършено естествено е баща й да се ожени отново, нали?
— Мислите ли, че наистина ви мрази?
— О, зная, че е така. Имам явни доказателства. Не мога да ви опиша какво облекчение почувствах, когато замина за Лондон. Не исках да създавам неприятности… — Тя внезапно замълча, като че ли за първи път осъзнала, че разговаря с непознат.
Поаро имаше способността да предразполага хората. Когато му се доверяваха, те рядко си даваха сметка пред кого говорят. Тя се засмя.
— Боже мой! Наистина не зная защо ви разказвам всичко това. Предполагам, че всяко семейство си има подобни проблеми. Горките мащехи. Имаме трудни моменти. Е, вече стигнахме.
Тя почука на вратата.
— Влезте, влезте — чу се гръмогласно ръмжене.
— Имате посетител, чичо — каза Мери Рестарик, като пристъпи в стаята, а Поаро я последва.
Един възрастен широкоплещест мъж, с квадратно лице и червени бузи, с доста сприхав вид, ходеше напред-назад из стаята. Тръгна към тях. На масата зад него седеше едно момиче, което подреждаше писма и документи, надвесила над тях глава. Косата й бе тъмна и пригладена.
— Това е мосю Еркюл Поаро, чичо Роди — представи го Мери Рестарик.
Поаро пристъпи елегантно и започна да говори:
— Ах, сър Родерик, толкова години, изминаха толкова години, откакто имах удоволствието да се срещна с вас. Ще трябва да се върнем назад в дните на войната. Последния път беше, струва ми се, в Нормандия. Колко добре си го спомням. Бяха и полковник Рейс, генерал Абъркромби, фелдмаршал Едмънд Колингсбай. Какви решения трябваше да вземем! Какви трудности имахме с охраната! Ах, в днешно време вече няма нужда от такава секретност. Спомням си разобличаването на тайния агент, който бе работил толкова дълго. Спомняте си капитан Хендерсън…
— А! Капитан Хендерсън! Боже, тази проклета свиня! Разобличихме го!
— Вероятно не си спомняте за мен — Еркюл Поаро.
— Да, да, разбира се, че ви помня. Ах, беше на косъм, на косъм. Тогава бяхте представител на французите, нали? Бяхте двама, но с единия не успях да се сработя. Не помня как се казваше. Е, седнете, седнете. Толкова е приятно да се поразговорим за онези дни.
— Така се боях, че няма да си спомните за мен и за моя колега, мосю Жиро.
— Разбира се, че помня и двама ви. Ах, какви времена, какви времена бяха!
Момичето стана от масата и любезно предложи стол на Поаро.
— Много добре, Соня, много добре — похвали я сър Родерик. — Нека да ви представя на очарователната ми секретарка. Откакто е тук, животът ми се промени. Знаете ли, помага ми, подрежда всички документи. Не зная как съм се справял без нея.
— Enchante13, мадмоазел — измърмори Поаро и се поклони учтиво.
Момичето също измърмори нещо в отговор. Беше дребно създание с къса черна коса. Изглеждаше срамежлива. Тъмносините й очи обикновено бяха сведени надолу, но когато поглеждаше към работодателя си тя се усмихваше приветливо. Той я потупа по рамото.
— Не зная какво бих правил без нея. Наистина.
— О, не — запротестира момичето. — Не съм чак толкова полезна. Не мога да пиша много бързо на машина.
— Пишете достатъчно бързо, скъпа. Освен това помните вместо мен. Вие сте моите очи, уши и още много други неща.
Тя му се усмихна отново.
— Човек си спомня за разни истории, случили се тогава. Не зная дали са преувеличени или не. Ето например деня, в който някой открадна колата ви и… — и Поаро заразказва случката.