Тя започна да чете с ясен тих глас.
Глава пета
Еркюл Поаро се спря за момент. Ослуша се, леко наклонил глава на една страна. От долния етаж не се чуваше нищо. Прекоси коридора, отиде до прозореца и погледна навън. Мери Рестарик беше долу и отново се бе заела с градината. Поаро доволно кимна с глава и тихо тръгна по коридора. Започна да отваря една след друга вратите. Баня, шкаф за спално бельо, стая за гости с две легла, стая с едно легло, в която живееше някой, женска стая с двойно легло (на Мери Рестарик?). Следващата врата беше на стая, свързана с предишната и той предположи, че е на Андрю Рестарик. Мина от другата страна на коридора. Първата врата, която отвори, беше на стая с едно легло. Прецени, че в момента не е заета, но вероятно се ползва през уикендите. На тоалетката имаше четки за коса. Ослуша се и на пръсти влезе вътре. Отвори гардероба. Да, вътре висяха дрехи. От тези, които се носят през почивните дни.
Имаше и писалище, но върху него нямаше нищо. Отвори безшумно чекмеджетата. В тях имаше разни дреболии, едно-две стари незначителни писма. Затвори ги и се измъкна от стаята. Слезе по стълбите, излезе от къщата и се сбогува с домакинята. Отклони поканата й за чай. Обясни, че е обещал да се обади на приятелите си, преди да хване влака за града.
— Не искате ли такси? Мога да ви поръчам или да ви откарам с колата си.
— Не, не, мадам. Много мило от ваша страна.
Поаро се върна в селото и тръгна по уличката покрай църквата. Премина през малко мостче над един поток и се отзова пред голяма кола с шофьор, която го чакаше под едно буково дърво. Шофьорът отвори вратата на колата, Поаро се настани вътре и свали лачените си обувки, като въздъхна с облекчение.
— Сега се връщаме в Лондон — заяви той.
Шофьорът затвори вратата, зае мястото си и колата плавно потегли. Не беше необичайно да се види млад човек на пътя, който енергично да размахва палец. Погледът на Поаро се спря с безразличие върху този член на братството на стопаджиите. Дългокосият младеж бе облечен в ярки дрехи. Имаше много такива като него, но в момента, в който го подминаха, Поаро се надигна на седалката и каза на шофьора:
— Спрете, моля. Да, да, и се върнете малко назад… Този човек моли да го вземем.
Шофьорът го погледна слисано през рамо. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Поаро обаче му кимна с глава и той се подчини.
Младежът, когото бяха нарекли Дейвид, тръгна към колата.
— Помислих си, че няма да спрете — весело каза той. — Много съм ви задължен.
Влезе в колата, свали от раменете си един малък сак и го сложи на пода. Приглади кестенявите си къдрици.
— Значи ме познахте?
— С тези дрехи доста биете на очи.
— О, мислите ли? Едва ли. Аз съм просто един от братята.
— Школата на Ван Дайк Много живописно.
— О, никога не съм мислил така. Да, може би има нещо вярно в думите ви.
— Осмелявам се да ви препоръчам да си сложите кавалерска шапка и дантелена яка.
— О, не мисля, че ще стигнем чак до там — засмя се младежът. — Само колко ме мрази мисис Рестарик. Всъщност аз й отвръщам със същото. Не ме интересува и стария Рестарик. Има нещо твърде непривлекателно в преуспелите богаташи, не мислите ли?
— Зависи от гледната точка. Разбрах, че дъщерята е обектът на вашето внимание.
— Какъв хубав израз — възхити се Дейвид. — Дъщерята е обектът на моето внимание. Предполагам, може и така да се каже. Но знаете ли, всичко е фифти-фифти. Аз също съм обект на нейното внимание.
— Къде е сега мадмоазел?
— Защо ме питате? — рязко обърна глава към него Дейвид.
— Бих искал да се запозная с нея — сви рамене Поаро.
— Знаете ли, не мисля, че е вашият тип, впрочем както и аз. Норма е в Лондон.
— Но на мащехата й казахте…
— О! Ние нищо не казваме на мащехите!
— И къде в Лондон?
— Тя работи като декоратор в една фирма на Кингс Роуд, някъде в Челси. В момента не мога да се сетя за името. Май „Сюзън Фелпс“.
— Но не живее там, предполагам. Знаете ли адреса й?
— О, да. Един голям блок с апартаменти. Наистина не разбирам защо се интересувате.
— Човек се интересува от толкова много неща.
— Какво имате предвид?
— Какво ви доведе днес в тази къща… как се казваше, Кросхеджис? Какво ви накара да се вмъкнете тайно и да се качите на втория етаж?
— Признавам, че влязох през задния вход.