— Да, неговото участие отдавна приключи. Но не намирате ли, че би било много полезно да се научат някои неща?
— Какви неща?
— Лица — каза Поаро. — Добре известно лице, което сър Родерик може да разпознае. Лице или маниер, начин на говорене, походка, жест. Знаете ли, хората си спомнят подобни работи. Старите хора не помнят какво се е случило миналата седмина или миналия месец, или миналата година, но помнят онова, което е станало преди повече от двайсет години. Дори помнят някой, който не желае да го помнят. Освен това могат да ви разкажат подробности за някоя личност — мъж или жена, или за събитие, в което той или тя са били замесени. Разбирате защо говоря така неясно. Отидох при него за информация.
— Значи сте го посетили, за да получите информация? От онзи изкукуригал старец? И даде ли ви я?
— Нека кажем, че съм удовлетворен.
Дейвид продължи да го зяпа.
— Чудя се, дали сте отишли да се срещнете със стареца или да видите малкото момиче, а? Искали сте да разберете какво прави тя в къщата? Аз самият съм се питал. Мислите ли, че е приела да работи там, за да измъкне от стареца някаква информация?
— Не мисля, че е необходимо да обсъждаме тези въпроси — отряза го Поаро. — Тя изглежда много всеотдайна и внимателна… как да я нарека… секретарка?
— Тя е комбинация от медицинска сестра, секретарка, компаньонка, момиче au pair, за да помага на чичото. Да, човек може да я назове по много начини, нали? Старият е омаян от нея. Забелязахте ли?
— При тези обстоятелства е напълно естествено — меко каза Поаро.
— Мога да ви посоча човек, който не я харесва и това е нашата Мери.
— Вероятно и момичето не харесва Мери Рестарик.
— Така ли смятате? — попита Дейвид. — Че Соня не обича Мери Рестарик? Може би дори си мислите, че тя е разпитвала къде държат препарата против плевели. Глупости. Всичко това е нелепо. Е, добре. Благодаря, че ме повозихте. Ще сляза тук.
— Тук ли? Все още има седем мили до Лондон.
— Тук ще сляза. Довиждане, мосю Поаро.
— Довиждане.
Дейвид тръшна вратата и Поаро се облегна назад на седалката.
Мисис Оливър кръстосваше дневната си. Беше много неспокойна. Преди час беше опаковала току-що коригирания ръкопис. Канеше се да го изпрати на издателя си, който с нетърпение го очакваше и на всеки три-четири дни я тормозеше.
— Ето ви го — каза мисис Оливър, като се обърна към празното пространство и заспори с въображаемия издател. — Ето ви го и се надявам, че ще ви хареса! Аз не го харесвам! Мисля, че е ужасен! Не смятам, че разбирате дали онова, което пиша, е добро или лошо. Така или иначе, предупредих ви. Казах ви, че е безобразен. А вие ми отговорихте: „О! Не, не! Изобщо не ви вярвам!“ Почакайте и ще видите — продължи мисис Оливър заканително. — Само почакайте и ще видите.
Отвори вратата, извика Едит, прислужничката, за да й даде пакета и й нареди да го занесе веднага в пощата.
— А сега — каза си мисис Оливър, — какво да правя?
Отново започна да се носи напред-назад из стаята. „Да — помисли си тя, — как ми се иска на стените отново да са онези тропически птици, вместо тези идиотски черешки. Чувствах се сякаш съм в тропическа гора. С лъвове, тигри, и разни леопарди! А как бих се чувствала в една черешова градина, освен като плашило за птички?“ Отново се огледа.
— Да чуруликам като птичка, ето това трябва да правя! — тъжно каза тя. — И да ям череши… Де да беше сезонът на черешите. Бих хапнала малко. Чудя се… — и тя се насочи към телефона.
— Ще проверя, мадам — каза гласът на Джордж, в отговор на запитването й.
После се чу друг глас.
— Еркюл Поаро на вашите услуги, мадам.
— Къде ходите? — попита мисис Оливър. — Нямаше ви цял ден. Предполагам, че сте ходили да навестите семейство Рестарик? Така ли? Видяхте ли се със сър Родерик? Какво открихте?
— Нищо — отвърна Еркюл Поаро.
— Колко отегчително! — възнегодува мисис Оливър.
— Не, не мисля, че в действителност е толкова отегчително. Просто е удивително, че нищо не установих.
— Защо да е удивително? Не ви разбирам.
— Защото — отговори Поаро, — или не е имало какво да откривам, а позволете ми да кажа, то не отговаря на фактите, или е било много хитро прикрито, което би било интересно. Между другото, мисис Рестарик не знаеше, че момичето го няма.
— Искате да кажете, че тя няма нищо общо с изчезването му?