— Всяко семейство си има по някой такъв.
— Мисис Рестарик е доста млада. Предполагам, че тя не е жената, с която е избягал?
— О, не! Онази история е приключила набързо. По всичко личи, че жената е била зла. Глупаво е постъпил, като изобщо се е влюбил в нея. — Мистър Гоуби затвори бележника си и погледна въпросително към Поаро. — Искате ли да направя още нещо?
— Да. Искам да научите нещо повече за първата мисис Андрю Рестарик. Била е инвалид и често е посещавала санаториуми. Какви са били те? За душевно болни?
— Разбирам какво имате предвид.
— И дали в семейството е имало луди? И от двете страни.
— Ще се погрижа, мосю Поаро.
Мистър Гоуби стана.
— Тръгвам си, сър. Лека нощ.
След като той излезе, Поаро остана замислен. Веждите му ту се вдигаха, ту се смръщваха. Чудеше се, много се чудеше.
Позвъни на мисис Оливър.
— Вече ви казах да внимавате. Повтарям ви го бъдете много внимателна.
— За какво? — попита мисис Оливър.
— За себе си. Мисля, че е опасно. Опасно е за всеки, който рови там, където не трябва. Във въздуха витае убийство. Не желая да бъде вашето.
— Получихте ли информацията, за която споменахте?
— Да — отвърна Поаро. — Научих малко. Най-вече приказки и клюки, но изглежда в „Бороудин Меншънс“ се е случило нещо.
— Какво?
— Кръв в двора.
— Наистина ли? — възкликна мисис Оливър. — Звучи точно като заглавие на старомоден криминален роман. „Петното на стълбището“. Искам да кажа, че в днешно време е по-подходящо да се назове „Тя поиска смъртта“.
— Може би все пак в двора не е имало кръв. По-скоро е плод на богатото въображение на портиера-ирландец.
— Може би е била разсипана бутилка мляко — рече мисис Оливър — и той не е могъл да види добре през нощта. Какво се е случило?
Поаро не й отговори точно.
— Момичето си е помислило, че „може би е извършило убийство“. Дали това убийство е имала предвид?
— Искате да кажете, че е застреляла някого?
— Човек би предположил, че е стреляла по някого, но по някаква причина не е улучила. Единствено няколко капки кръв… Тяло не е намерено.
— О, Боже — измърмори мисис Оливър, — всичко е така объркващо. След като е могъл да избяга от двора, не бихте си помислили, че сте го убили, нали?
— C’est difficile15 — заключи Поаро и затвори телефона.
— Тревожа се — каза Клодия Рийс-Холанд.
Тя напълни отново чашата си с кафе от кафеварката. Франсес Кари широко се прозя. Двете момичета закусваха в малката кухня на апартамента. Клодия беше облечена и готова да тръгне за работа. Франсес беше все още по пижама и халат. Черната й коса се спускаше върху едното й око.
— Тревожа се за Норма — продължи Клодия.
Франсес пак се прозя.
— На твое място не бих се тревожила. Предполагам, че рано или късно ще се появи, или ще се обади по телефона.
— Дали? Знаеш ли, Фран, не мога да не се чудя…
— Не виждам защо не — отговори Франсес, като си сипа още кафе. Жестът й беше доста неуверен. — Искам да кажа… не е наша работа какво върши Норма, нали? Не се грижим за нея, не я храним с лъжичка или нещо такова. Тя просто живее в апартамента. Защо е тази майчинска загриженост? Аз със сигурност не бих се тревожила.
— Смея да кажа, че ти не би го направила. Ти за нищо не се тревожиш. Но с мен не е така.
— Защо? Имаш предвид, че ти си тази, която наема апартамента. Нещо такова ли?
— Е, би могло да се каже, че съм в особено положение.
Франсес отново широко се прозя.
— Снощи стоях до късно — каза тя — на партито на Бейзил. Чувствам се ужасно. Предполагам, че кафето ще ми помогне. Искаш ли още малко преди да съм го изпила цялото? Бейзил ни даде да опитаме някакви нови хапчета — „Смарагдови сънища“. Не зная дали си струва да се опитват всичките тези глупости.
— Ще закъснееш за галерията — напомни й Клодия.
— Е, не мисля, че има голямо значение. Никой не забелязва, нито пък се интересува. — Замълча, после добави: — Снощи видях Дейвид. Беше се издокарал и изглеждаше прекрасно.
— Само не ми казвай, че си падаш и по него, Фран. Той наистина е ужасен.
— О, зная, че мислиш така. Толкова си старомодна, Клодия.
— Съвсем не. Но не мога да кажа, че твоята артистична група ми харесва. Опитвате какви ли не таблетки. Изключвате или пък подлудявате.