Сети се за разговора си с Еркюл Поаро и за неговото предупреждение. Абсурдно! В крайна сметка, защо да не участва в разрешаването на тази задача заедно с Поаро? Той можеше да си позволи да си седи, допрял върховете на пръстите си и впрегнал сивите си клетки в работа, удобно настанен между четирите стени на стаята. На Ариадни Оливър тази перспектива не й се нравеше. Както категорично му бе заявила, смяташе да предприеме нещо. Възнамеряваше да научи повече за мистериозното момиче. Къде беше Норма Рестарик? Какво правеше? Какво още би могла тя, Ариадни Оливър, да открие за нея?
Мисис Оливър кръстосваше напред-назад и се опечаляваше все повече и повече. Какво би могла да направи? Не й бе много лесно да реши да отиде някъде и да задава въпроси? Дали не трябваше да посети Лонг Бейзинг? Но Поаро вече беше ходил там и вероятно бе открил всичко, каквото имаше за откриване. И каква причина щеше да изтъкне, за да нахълта в дома на сър Родерик Хорсфийлд?
Помисли си за още една визита в „Бороудин Меншънс“. Може би там имаше още какво да се открие?
Трябваше да си потърси подходящ претекст, за да отиде отново. Нямаше идея какво извинение да си намери, но така или иначе изглежда там бе единственото място, където можеше да получи допълнителна информация. Колко ли е часът? Десет. Да, определено имаше смисъл…
На път за блока, тя скалъпи едно извинение. Не беше много оригинално. Всъщност мисис Оливър би искала да предложи нещо по-интригуващо, но вероятно, помисли си благоразумно тя, щеше да е по-добре да се придържа към по-обикновен и правдоподобен претекст. Пристигна пред внушителната, но мрачна сграда на Бороудин Меншънс и бавно се разходи из двора, като го разучаваше.
Портиерът разговаряше с шофьора на един камион за мебели. Млекарят, който буташе количката си, застана до мисис Оливър, пред товарния асансьор. Бутилките подрънкваха, а той весело си подсвиркваше. Мисис Оливър продължаваше да зяпа разсеяно към камиона.
— Номер 76 се мести — обясни й млекарят, очевидно разбрал погрешно интереса й. Той взе една каса с бутилки от количката си и влезе в асансьора, за да я остави. — Не че не се е преместила вече, така да се каже — добави той, когато се показа отново. Май беше от млекарите веселяци. Посочи с палец нагоре и продължи: — Хвърли се от прозореца… от седмия етаж… само преди седмица. В пет часа сутринта. Забавен час си е избрала.
Мисис Оливър не видя нищо забавно.
— Защо?
— Защо го е направила ли? Никой не знае. Казаха, че са й избили балансите.
— Млада ли беше?
— Не-е. Една стара дропла. Май бе чукнала петдесетте.
Двама мъже се опитваха да натоварят на камиона един скрин с чекмеджета. Той им се опъна и две махагонови чекмеджета се треснаха на земята. Някакъв лист хартия полетя към мисис Оливър и тя го хвана.
— Не чупи всичко, Чарли — обади се укорително млекарят веселяк. Качи се в асансьора и потегли нагоре с товара си.
Между носачите се разрази свада. Мисис Оливър понечи да им върне листа, но те пренебрежително махнаха с ръка.
Реши се да влезе в сградата и да се качи до номер 67. Отвътре се чу дрънчене и вратата отвори една жена на средна възраст, която държеше бърсалка за подове. Очевидно беше домашната помощница.
— О! — използва мисис Оливър любимото си възклицание. — Добро утро. Има ли… чудя се… има ли някой вкъщи?
— Не, боя се, че не, мадам. Всички излязоха. Отидоха на работа.
— Да, разбирам… всъщност, когато идвах последния път, си забравих бележника. Толкова досадно. Сигурно е някъде в дневната.
— Ами, не съм намирала нищо такова, мадам, доколкото си спомням. А и не бих могла да зная, че е ваше. Ще влезете ли? — и тя отвори гостоприемно вратата. Остави бърсалката, с която бе мила пода на кухнята и придружи мисис Оливър до дневната.
— Да — започна мисис Оливър, твърдо решена да установи приятелски отношения, — да, виждам тук… това е книгата, която оставих на мис Рестарик, на мис Норма. Тя върна ли се?