— Синове ли имате?
— Двама. Единият върви много добре в училище, а другият работи в печатница. И той се оправя много добре. Да, добри момчета са. Имайте предвид, че момчетата също могат да създават неприятности. Но мисля, че тревогите е момичетата са повече. Чувстваш се длъжен да направиш нещо за тях.
— Да — съгласи се замислено мисис Оливър, — така е.
Тя усети, че жената вече иска да се върне към задълженията си.
— Много лошо стана с този мой бележник — каза със съжаление мисис Оливър. — Е, благодаря ви. Надявам се, че не съм ви загубила много време.
— Дано го намерите — пожела й жената.
Мисис Оливър излезе от апартамента и се замисли какво да предприеме по-нататък. Не знаеше как да прекара остатъка от деня, но в главата й започна да се оформя планът за следващия ден.
Когато се прибра вкъщи тя извади един бележник и като записа „Факти, които научих“ нахвърля различните неща, които знаеше. Като цяло наученото не беше много, но мисис Оливър, вярна на себе си, успя да извлече максималното. Вероятно най-забележителният факт бе, че Клодия Рийс-Холанд работи при бащата на Норма. До сега не го знаеше, а се съмняваше, че и Еркюл Поаро го знае. Помисли дали да не му звънне по телефона и да му го каже, но заради плановете си за утрешния ден, реши засега да го запази за себе си. Всъщност в момента мисис Оливър се чувстваше не толкова като писател на криминални романи, колкото като усърдно ловно куче. Беше попаднала им следа беше надушила миризмата и утре сутрин… е, утре сутрин ще видим.
Вярна на плана си мисис Оливър стана рано, пийна две чаши чай, изяде едно варено яйце и потегли. Отново се отзова в района на „Бороудин Меншънс“. Зачуди се дали вече не я познават, така че този път тя не влезе в двора, а се спотаи до входа, като изучаваше внимателно хората, които изникваха в утринния дъждец и подтичваха на път за работа. Повечето бяха момичета и изглеждаха поразително еднакви. Колко странно изглеждат човешките създания, когато ги разглеждаш по този начин, как се появяват от тези високи сгради „Също като мравки“ — помисли си мисис Оливър и реши, че хората не се отнасят с подобаващо внимание към мравките. Те така безцелно се щурат, ако човек разрови мравуняка им с върха на обувката си. Тези работливи дребни същества, понесли късчета трева, движещи се в непрекъснат поток, загрижени, тревожни, тичащи напред-назад, сякаш за никъде, но вероятно и те бяха точно толкова добре организирани, колкото и хората. Този мъж например, който току-що мина покрай нея. Бързаше и си мърмореше под нос. „Чудя се какво ли те тревожи“ — помисли си мисис Оливър. Тя се разходи още малко нагоре-надолу, после изведнъж отново се спотаи.
От входа излезе Клодия Рийс-Холанд и тръгна със забързана делова походка. Както и преди, беше облечена много добре. Мисис Оливър се обърна, за да не я познаят. Когато Клодия се отдалечи достатъчно, тя тръгна след нея. Момичето стигна до края на алеята и зави надясно по главната улица. Спря до една автобусна спирка и застана на опашката. Мисис Оливър, която я следваше, за миг се притесни. Ами ако случайно Клодия се обърне, забележи я и я познае? Всичко, което можа да измисли, бе да извади носната си кърпа и дълго и безшумно да си духа носа. Но Клодия Рийс-Холанд изглеждаше изцяло погълната в собствените си мисли. Не поглеждаше към никого от чакащите автобуса. Мисис Оливър беше двама души след нея. Най-сетне пристигна очакваният автобус и тълпата се понесе напред. Клодия се качи директно на втория етаж. Мисис Оливър успя да седне близо до вратата, въпреки че мястото не беше достатъчно удобно за трима. Когато пристигна кондукторът, тя пъхна в ръката му един шилинг и шест пенса. Все пак не знаеше по кой маршрут минаваше автобуса и колко далеч се намираше онова, което домашната помощничка неясно й беше описала като „една от онези нови сгради до Сейнт Пол“. Седеше нащрек, докато най-сетне се появи импозантната катедрала. „Всеки момент“ — каза си тя, като не откъсваше очи от пътниците, които слизаха от горната платформа. А, да, ето я и Клодия, спретната и шикарна в елегантния си костюм. Тя слезе от автобуса и мисис Оливър я последва, като поддържаше добре пресметната дистанция.
„Много интересно — помисли си мисис Оливър. — Ето, че аз наистина следя някого! Точно като в книгите ми. А и сигурно го правя много добре, след като тя още не е разбрала.“