Клодия Рийс-Холанд изглеждаше погълната в себе си. „Струва ми се, че е много умно момиче — помисли си преследвачката й. — Ако трябва да пресъздам образ на убиец, на един умен убиец, бих избрала някой, който да прилича на нея.“
За съжаление все още никой не беше убит, освен ако Норма е права в предположението си, че е извършила убийство.
През последните години в този район се бяха появили множество сгради и не беше ясно дали тази част на Лондон печели или губи от това. Огромни, устремени към небето небостъргачи, приличащи на кибритени кутийки, повечето от които мисис Оливър намираше за отвратителни.
Клодия влезе в един от тях. „Сега ще разбера точно“ — каза си мисис Оливър и я последва. Четири асансьора летяха нагоре-надолу с френетична бързина. Мисис Оливър си помисли, че сега ще й бъде по-трудно да се прикрие от Клодия. Асансьорите обаче бяха много големи и тя успя да се вмъкне в последната секунда, така че между двете имаше няколко високи мъже. Клодия слезе на четвъртия етаж. Тръгна по коридора, а мисис Оливър, скрита зад двама от високите мъже, забеляза вратата, в която влезе момичето. Беше третата врата от края на коридора. Мисис Оливър застана пред нея и прочете надписа на табелката — „Джошуа Рестарик Лтд.“
След като бе стигнала до тук, тя си даде сметка, че не знае какво да прави по-нататък. Беше открила къде работи бащата на Норма, както и Клодия, но сега, леко разочарована, тя осъзна, че откритието й не е нищо особено. Честно казано, с какво помагаше? Вероятно с нищо.
Тя се помота няколко минути, като се разходи от единия край на коридора до другия, изчаквайки да види дали още някой интересен човек няма да влезе в кантората на фирмата „Рестарик“. Наистина две-три момичета влязоха, но те не й се сториха интересни. Мисис Оливър слезе долу с асансьора и напусна сградата доста опечалена. Не можеше да измисли какво да предприеме по-нататък. Обиколи близките улички и посети „Сейнт Пол“.
„Май ще трябва да се кача до «Галерията на шепотите» и да се помоля — помисли си тя. — Чудя се как ли би изглеждала галерията като сцена на убийство? Не, боя се, че би било богохулство. Не мисля, че би било разумно.“ После излезе и тръгна към театър „Мърмейд“.
Върна се обратно към района на новите сгради. Усети, че й липсва сериозната сутрешна закуска и влезе в едно кафене. Имаше доста хора, които си бяха поръчали късна закуска или ранен обяд. Мисис Оливър разсеяно се огледа за свободно място и ахна. На една маса до стената седеше Норма, а срещу нея — младеж с кестеняви букли, дълги до раменете. Носеше червена кадифена жилетка и много екстравагантно сако.
„Дейвид — досети се мисис Оливър — Сигурно е Дейвид.“
Двамата разговаряха оживено.
Мисис Оливър състави план за действие, одобри го и като кимна доволно с глава, прекоси кафенето и влезе в дамската тоалетна.
Не беше напълно убедена, дали Норма ще я познае. Не всякога хората, които изглеждат разсеяни се оказват и в действителност такива. За момента Норма нямаше вид, че би погледнала някой друг, освен Дейвид, но кой знае?
„Предполагам, че бих могла да променя нещо по себе си“ — помисли си мисис Оливър. Тя се огледа в малкото оплюто от мухите огледало, закачено от собственика на кафенето, съсредоточи вниманието си върху онова, което според нея бе най-впечатляващо във външността на една жена — косата. Никой не оценяваше този факт по-добре от мисис Оливър, защото безброй пъти бе сменяна прическите си и като резултат приятелите й не можеха да я познаят. Разгледа изучаващо косата си и се зае с нея. Извади няколко фиби и много от буклите й палнаха. Уви ги в носната си кърпичка и ги натика в чантата. После си среса косата на път по средата, опъна я назад и я нави в скромен кок на тила. Извади очила и ги нагласи на носа СИ. Ах, колко сериозна изглеждаше сега! „Почти интелектуална“ помисли си одобрително тя. Промени леко формата на устните си с помощта на червило и отново се появи в кафенето. Движеше се внимателно; защото очилата й бяха само за четене и виждаше доста неясно. Прекоси помещението и се насочи към една празна маса и съседство до тази, заета от Норма И Дейвид. Седна така, че да бъде с лице към него. Норма седеше с гръб към нея от по близката й страна. Следователно не можеше да я види, освен ако не се обърнеше назад. Появи се келнерката. Мисис Оливър си поръча кафе и кифличка, и се опита да стане незабележима.
Норма и Дейвид не й обърнаха никакво внимание. Бяха погълнати от разгорещения си разговор. Трябваше й минута-две, за да разбере за какво си говорят.