— Седя на съседната маса. Тя е с гръб към мен. Но не мисля, че ще ме познае. Направих някои неща с косата си. Както и да е, говорят си, като че ли са сами на света, а когато си поръчаха отново… боб на фурна… (не понасям боб на фурна, винаги ми изглежда много странно, че хората го харесват)…
— Няма значение бобът на фурна. Продължавайте. Оставили сте ги, за да ми се обадите по телефона. Така ли е?
— Да. Защото техният боб на фурна ми даде малко време. Сега се връщам. Или може да се помотая навън. Така или иначе, опитайте се да дойдете бързо.
— Как се казва кафенето?
— „Веселия Шамрок“, но не изглежда много весело. Всъщност изглежда доста мръсничко, но кафето е добро.
— Не говорете повече. Връщайте се. Идвам.
— Чудесно — отвърна мисис Оливър и затвори.
Мис Лемън, винаги много съобразителна, го беше изпреварила на улицата и чакаше до едно такси. Не зададе въпроси и не прояви любопитство. Не попита Поаро с какво да запълни времето си, докато го няма. Нямаше нужда да го прави. Винаги знаеше какво трябва да върши и винаги го вършеше добре.
Поаро пристигна, както се разбраха, на ъгъла на улица „Калторп“. Слезе от таксито, плати и се огледа. Видя кафенето, но не забеляза наоколо никой, който да прилича на мисис Оливър, колкото и добре да беше дегизирана. Разходи се от единия до другия край на улицата. Мисис Оливър я нямаше. Така че двойката, от която се интересуваха или беше напуснала кафенето и мисис Оливър бе тръгнала след тях, или… За да си отговори на това „или“, той застана до вратата на кафенето. Стъклата й бяха замъглени и отвън човек не можеше добре да види вътре, така че той бутна вратата и влезе. Погледът му обходи помещението.
Веднага видя момичето, което го бе посетило по време на закуска. Седеше сама на маса до стената. Пушеше, втренчила поглед пред себе си. Изглеждаше замислена. „Не — помисли си Поаро, — едва ли.“ Не, не изглеждаше замислена, а по-скоро изпаднала в унес. Сякаш беше някъде другаде.
Той тихо прекоси помещението и седна на стола срещу нея. Тя вдигна очи и малкият белгиец се почувства поласкан, че го позна.
— Ето, че се срещнахме отново, мадмоазел — каза той любезно. — Виждам, че ме познахте.
— Да, да.
— Винаги е приятно да бъдеш познат от млада дама, която си виждал само веднъж и то за много кратко.
Тя продължи да го гледа, без да говори.
— И мога ли да попитам как ме познахте? По какво?
— По мустаците — отвърна веднага момичето. — Никой друг няма такива.
Той се почувства поласкан от констатацията й и приглади мустаците си с гордост и суета, които обикновено го обземаха в подобни ситуации.
— Да, наистина. Да, няма много мустаци, подобни на моите. Хубави са, нали?
— Да… ами да… Предполагам.
— А, може би не сте познавач на мустаците, но мога да ви уверя, мис Рестарик… мис Норма Рестарик, нали… че моите са много хубави. — Той нарочно наблегна на името й. В началото тя изглеждаше толкова откъсната от всичко наоколо, толкова отдалечена, че той се зачуди дали тя ще забележи. Забеляза. Стресна се.
— Откъде знаете името ми?
— Вярно, вие не сте го казали на прислужника ми, когато дойдохте да ме видите онази сутрин.
— Как го научихте? Как успяхте? Кой ви го каза?
Той видя в очите й тревога и страх.
— Една приятелка ми го каза. Понякога приятелите са много полезни.
— Коя е тя?
— Мадмоазел, на вас ви харесва да не ми казвате малките си тайни. Аз също бих искал да скрия своите малки тайни.
— Не виждам как сте могъл да разберете коя съм?
— Аз съм Еркюл Поаро — произнесе Поаро обичайната си тържественост. После остави инициативата в нейните ръце, като само си седеше и нежно й се усмихваше.
— Аз… — започна тя, после спря. — Бях… — и пак замълча.
— Зная, че онази сутрин не стигнахме далеч — обади се Еркюл Поаро. — Само до там, че сте извършили убийство.
— О. Това ли?
— Да, мадмоазел, това.
— Но… разбира се, не исках да кажа това. Нямах предвид нищо подобно. Искам да кажа, че беше само шега.
— Vraiment17? Дойдохте толкова рано, по време на закуска. Казахте, че е спешно. Спешно, защото мислехте, че може би сте извършили убийство. Това ли е представата ви за шега, а?
Келнерката, която се въртеше наоколо и гледаше внимателно Поаро, изведнъж се приближи до него и му подаде нещо, което приличаше на хартиена лодка, с каквато децата си играят във ваната.