— Къде е тя? — попита Клодия. — Снощи Дейвид не спомена ли нещо?
— Изглежда не знае. Наистина, Клодия, не разбирам какво значение има?
— За мен има — отвърна тя, — защото моят шеф е неин баща. Рано или късно, ако нещо лошо се е случило, ще ме попита защо съм премълчала факта, че тя не се е прибрала.
— Да, предполагам, че биха могли да се нахвърлят върху теб. Но няма причина Норма да ни уведомява всеки път, когато възнамерява да отсъства ден-два, или дори няколко нощи. Имам предвид, че тя не е гостенка или нещо такова. Ти не носиш отговорност за нея.
— Не, но мистър Рестарик ми спомена, че му е приятно дето тя живее тук с нас.
— Значи това те кара да ходиш и разпитваш за нея всеки път, когато я няма, без да ни се е обадила? Вероятно е залетяла по някой друг мъж.
— Тя е залетяла по Дейвид — заяви Клодия. — Сигурна ли си, че не е при него?
— О, не мисля. Знаеш ли, не му пука много за нея.
— На теб ти се иска да е така — отряза я Клодия. — Ти самата си падаш по Дейвид.
— Разбира се, че не — отговори рязко Франсес. — Няма такова нещо.
— Дейвид наистина е влюбен в нея — продължи Клодия. — Ако не е, защо дойде тук онзи ден да я търси?
— Ти сигурно бързо-бързо си го отпратила — каза Франсес, после като стана и се погледна неодобрително в малкото кухненско огледало, добави: — Мисля си, че може би е дошъл да се види с мен.
— Не бъди глупава! Той дойде да търси Норма.
— Това момиче е лудо — заяви Франсес.
— Понякога си мисля, че е така!
— Е, аз зная, че е. Виж какво, Клодия, сега ще ти кажа за онова нещо. Трябва да знаеш. Оня ден ми се скъса презрамката на сутиена, а бързах. Зная, че не обичаш да ти ровят из нещата…
— Разбира се, че не обичам.
— … но Норма няма нищо против, или пък не забелязва. Така или иначе, влязох в стаята ѝ, отворих чекмеджето и… ами, намерих нещо. Един нож.
— Нож! — изненада се Клодия. — Какъв нож?
— Нали си спомняш онази кавга в двора? Групата битници, пубертетите, които се сбиха с автоматични ножове? А Норма се прибра веднага след това?
— Да, да, спомням си.
— Едно от момчетата било намушкано, както ми каза един репортер и избягало. Ами, ножът в чекмеджето на Норма беше такъв. На него имаше петно, приличаше на засъхнала кръв.
— Франсес! Ти си въобразяваш!
— Може би. Но съм сигурна, че беше от кръв. И какво, за Бога, търсеше онова нещо в чекмеджето на Норма, бих искала да зная?
— Предполагам… че може би го е прибрала.
— Какво? Като сувенир? И го е скрила и не ни е казала?
— Какво направи с него?
— Върнах го обратно — каза Франсес бавно. — Аз… не знаех какво друго да направя… Не можех да реша дали да ти кажа или не. А вчера погледнах отново и той беше изчезнал, Клодия. Нямаше и следа от него.
— Мислиш, че е изпратила Дейвид тук, за да го вземе?
— Ами, може… Казвам ти, Клодия, в бъдеще ще си заключвам вратата през нощта.
Глава седма
Мисис Оливър се събуди недоволна. Предстоеше ѝ ден, в който нямаше какво да прави. С чувство на изпълнен дълг бе опаковала завършения ръкопис и работата ѝ бе приключила. Оставаше, както много пъти досега, да си почива, да се забавлява или да дреме, докато творческият импулс я обземе отново. Разходи се безцелно из апартамента си, като докосваше предметите, вдигаше ги и ги поставяше обратно. Разгледа съдържанието на чекмеджетата на бюрото и установи, че има редица писма, на които трябваше да отговори, но усети, че обхваналото я чувство за изпълнен дълг нямаше да ѝ позволи да се заеме в момента с нещо толкова досадно. Искаше да върши нещо интересно. Искаше… какво искаше?
Сети се за разговора си с Еркюл Поаро и за неговото предупреждение. Абсурдно! В крайна сметка, защо да не участва в разрешаването на тази задача заедно с Поаро? Той можеше да си позволи да си седи, допрял върховете на пръстите си и впрегнал сивите си клетки в работа, удобно настанен между четирите стени на стаята. На Ариадни Оливър тази перспектива не ѝ се нравеше. Както категорично му бе заявила, смяташе да предприеме нещо. Възнамеряваше да научи повече за мистериозното момиче. Къде беше Норма Рестарик? Какво правеше? Какво още би могла тя, Ариадни Оливър, да открие за нея?
Мисис Оливър кръстосваше напред-назад и се опечаляваше все повече и повече. Какво би могла да направи? Не ѝ бе много лесно да реши да отиде някъде и да задава въпроси? Дали не трябваше да посети Лонг Бейзинг? Но Поаро вече беше ходил там и вероятно бе открил всичко, каквото имаше за откриване. И каква причина щеше да изтъкне, за да нахълта в дома на сър Родерик Хорсфийлд?