— Да, наистина, би било ужасно — съгласи се мисис Оливър. — Предполагам, че има пожарна стълба?
— Не всякога можеш да стигнеш до изхода. Ужасявам се от пожари. Винаги съм се страхувала. А пък и тези апартаменти са толкова скъпи. Нямате представа какви наеми искат! Ето защо мис Холанд взе още две момичета да живеят с нея.
— О да, мисля, че се запознах с тях. Мис Кари е художничка, нали?
— Работи в една художествена галерия. Но май не си дава много зор. Рисува по малко. Разни крави и дървета, ама никога няма да познаете какво точно е имала предвид. Немарлива млада дама. Няма да повярвате в какво състояние е стаята ѝ! А при мис Холанд всичко е като в аптека. По едно време беше секретарка в една компания за въглища, но сега е секретарка в Сити. Казва, че повече ѝ харесва. Работи при един много богат господин, който наскоро се е върнал от Южна Америка или от там някъде. Баща е на мис Норма. Той помолил Мис Холанд да вземе при себе си дъщеря му като съквартирантка, когато едно от предишните момичета го омъжи и напусна, а тя му споменала, че търси друго момиче. Е, не можеше да му откаже, нали? След като ѝ е работодател.
— А тя искаше ли да му откаже?
Жената подсмръкна.
— Мисля, че ако знаеше, щеше…
— Ако знаеше какво?
Въпросът бе зададен много директно.
— Май не бива много да приказвам. Не е моя работа…
Мисис Оливър продължи да я гледа с леко учудване. Госпожа Бърсалка се предаде.
— Не, че е лошо момиче. Малко е завеяна, ама те почти всички са такива. Мисля си обаче, че трябва да иде на лекар. Има моменти, когато не знае какви ги мърши, или къде се намира. Понякога може доста да ви стресне… Изглежда точно като племенника на моя мъж, след като е имал пристъп. (Да знаете само какви пристъпи има!) Аз обаче не съм чувала да се е случвало с нея. Може би гълта разни работи. Мнозина го правят.
— Май ходи с един млад човек, когото семейството ѝ не одобрява?
— Да, чувала съм. Бил идвал тук веднъж-дваж, но аз никога не съм го виждала. Като че ли е един от онези модерните. Мис Холанд не го харесва, но какво може да направите в днешно време? Момичетата вършат каквото си искат.
— Понякога днешните момичета могат много да те разстроят — отбеляза мисис Оливър и се опита да изглежда сериозна и благоразумна.
— Не са възпитани правилно. Така мисля аз.
— Боя се, че сте права. Не, наистина не са. Мисля си, че за момиче като Норма Рестарик щеше да е по-добре да си стои вкъщи, а не да живее сама в Лондон и да си изкарва прехраната като декоратор.
— На нея не ѝ харесва вкъщи.
— Така ли?
— Има мащеха. Момичетата не харесват мащехите си. От онова, което съм чувала, май мащехата ѝ е направила всичко, което е могла, опитала се е да се разбере с нея, да разкара онези ужасни младежи далеч от къщата и други такива неща. Тя е наясно, че момичетата често си избират неподходящи младежи и могат много да си изпатят. Понякога… Благодарна съм, че нямам дъщери — изрече прочувствено домашната помощничка.
— Синове ли имате?
— Двама. Единият върви много добре в училище, а другият работи в печатница. И той се оправя много добре. Да, добри момчета са. Имайте предвид, че момчетата също могат да създават неприятности. Но мисля, че тревогите е момичетата са повече. Чувстваш се длъжен да направиш нещо за тях.
— Да — съгласи се замислено мисис Оливър, — така е.
Тя усети, че жената вече иска да се върне към задълженията си.
— Много лошо стана с този мой бележник — каза със съжаление мисис Оливър. — Е, благодаря ви. Надявам се, че не съм ви загубила много време.
— Дано го намерите — пожела ѝ жената.
Мисис Оливър излезе от апартамента и се замисли какво да предприеме по-нататък. Не знаеше как да прекара остатъка от деня, но в главата ѝ започна да се оформя планът за следващия ден.
Когато се прибра вкъщи тя извади един бележник и като записа „Факти, които научих“ нахвърля различните неща, които знаеше. Като цяло наученото не беше много, но мисис Оливър, вярна на себе си, успя да извлече максималното. Вероятно най-забележителният факт бе, че Клодия Рийс-Холанд работи при бащата на Норма. До сега не го знаеше, а се съмняваше, че и Еркюл Поаро го знае. Помисли дали да не му звънне по телефона и да му го каже, но заради плановете си за утрешния ден, реши засега да го запази за себе си. Всъщност в момента мисис Оливър се чувстваше не толкова като писател на криминални романи, колкото като усърдно ловно куче. Беше попаднала им следа беше надушила миризмата и утре сутрин… е, утре сутрин ще видим.
Вярна на плана си мисис Оливър стана рано, пийна две чаши чай, изяде едно варено яйце и потегли. Отново се отзова в района на „Бороудин Меншънс“. Зачуди се дали вече не я познават, така че този път тя не влезе в двора, а се спотаи до входа, като изучаваше внимателно хората, които изникваха в утринния дъждец и подтичваха на път за работа. Повечето бяха момичета и изглеждаха поразително еднакви. Колко странно изглеждат човешките създания, когато ги разглеждаш по този начин, как се появяват от тези високи сгради „Също като мравки“ — помисли си мисис Оливър и реши, че хората не се отнасят с подобаващо внимание към мравките. Те така безцелно се щурат, ако човек разрови мравуняка им с върха на обувката си. Тези работливи дребни същества, понесли късчета трева, движещи се в непрекъснат поток, загрижени, тревожни, тичащи напред-назад, сякаш за никъде, но вероятно и те бяха точно толкова добре организирани, колкото и хората. Този мъж например, който току-що мина покрай нея. Бързаше и си мърмореше под нос. „Чудя се какво ли те тревожи“ — помисли си мисис Оливър. Тя се разходи още малко нагоре-надолу, после изведнъж отново се спотаи.