От входа излезе Клодия Рийс-Холанд и тръгна със забързана делова походка. Както и преди, беше облечена много добре. Мисис Оливър се обърна, за да не я познаят. Когато Клодия се отдалечи достатъчно, тя тръгна след нея. Момичето стигна до края на алеята и зави надясно по главната улица. Спря до една автобусна спирка и застана на опашката. Мисис Оливър, която я следваше, за миг се притесни. Ами ако случайно Клодия се обърне, забележи я и я познае? Всичко, което можа да измисли, бе да извади носната си кърпа и дълго и безшумно да си духа носа. Но Клодия Рийс-Холанд изглеждаше изцяло погълната в собствените си мисли. Не поглеждаше към никого от чакащите автобуса. Мисис Оливър беше двама души след нея. Най-сетне пристигна очакваният автобус и тълпата се понесе напред. Клодия се качи директно на втория етаж. Мисис Оливър успя да седне близо до вратата, въпреки че мястото не беше достатъчно удобно за трима. Когато пристигна кондукторът, тя пъхна в ръката му един шилинг и шест пенса. Все пак не знаеше по кой маршрут минаваше автобуса и колко далеч се намираше онова, което домашната помощничка неясно ѝ беше описала като „една от онези нови сгради до Сейнт Пол“. Седеше нащрек, докато най-сетне се появи импозантната катедрала. „Всеки момент“ — каза си тя, като не откъсваше очи от пътниците, които слизаха от горната платформа. А, да, ето я и Клодия, спретната и шикарна в елегантния си костюм. Тя слезе от автобуса и мисис Оливър я последва, като поддържаше добре пресметната дистанция.
„Много интересно — помисли си мисис Оливър. — Ето, че аз наистина следя някого! Точно като в книгите ми. А и сигурно го правя много добре, след като тя още не е разбрала.“
Клодия Рийс-Холанд изглеждаше погълната в себе си. „Струва ми се, че е много умно момиче — помисли си преследвачката ѝ. — Ако трябва да пресъздам образ на убиец, на един умен убиец, бих избрала някой, който да прилича на нея.“
За съжаление все още никой не беше убит, освен ако Норма е права в предположението си, че е извършила убийство.
През последните години в този район се бяха появили множество сгради и не беше ясно дали тази част на Лондон печели или губи от това. Огромни, устремени към небето небостъргачи, приличащи на кибритени кутийки, повечето от които мисис Оливър намираше за отвратителни.
Клодия влезе в един от тях. „Сега ще разбера точно“ — каза си мисис Оливър и я последва. Четири асансьора летяха нагоре-надолу с френетична бързина. Мисис Оливър си помисли, че сега ще ѝ бъде по-трудно да се прикрие от Клодия. Асансьорите обаче бяха много големи и тя успя да се вмъкне в последната секунда, така че между двете имаше няколко високи мъже. Клодия слезе на четвъртия етаж. Тръгна по коридора, а мисис Оливър, скрита зад двама от високите мъже, забеляза вратата, в която влезе момичето. Беше третата врата от края на коридора. Мисис Оливър застана пред нея и прочете надписа на табелката — „Джошуа Рестарик Лтд.“
След като бе стигнала до тук, тя си даде сметка, че не знае какво да прави по-нататък. Беше открила къде работи бащата на Норма, както и Клодия, но сега, леко разочарована, тя осъзна, че откритието ѝ не е нищо особено. Честно казано, с какво помагаше? Вероятно с нищо.
Тя се помота няколко минути, като се разходи от единия край на коридора до другия, изчаквайки да види дали още някой интересен човек няма да влезе в кантората на фирмата „Рестарик“. Наистина две-три момичета влязоха, но те не ѝ се сториха интересни. Мисис Оливър слезе долу с асансьора и напусна сградата доста опечалена. Не можеше да измисли какво да предприеме по-нататък. Обиколи близките улички и посети „Сейнт Пол“.