„Май ще трябва да се кача до «Галерията на шепотите» и да се помоля — помисли си тя. — Чудя се как ли би изглеждала галерията като сцена на убийство? Не, боя се, че би било богохулство. Не мисля, че би било разумно.“ После излезе и тръгна към театър „Мърмейд“.
Върна се обратно към района на новите сгради. Усети, че ѝ липсва сериозната сутрешна закуска и влезе в едно кафене. Имаше доста хора, които си бяха поръчали късна закуска или ранен обяд. Мисис Оливър разсеяно се огледа за свободно място и ахна. На една маса до стената седеше Норма, а срещу нея — младеж с кестеняви букли, дълги до раменете. Носеше червена кадифена жилетка и много екстравагантно сако.
„Дейвид — досети се мисис Оливър — Сигурно е Дейвид.“
Двамата разговаряха оживено.
Мисис Оливър състави план за действие, одобри го и като кимна доволно с глава, прекоси кафенето и влезе в дамската тоалетна.
Не беше напълно убедена, дали Норма ще я познае. Не всякога хората, които изглеждат разсеяни се оказват и в действителност такива. За момента Норма нямаше вид, че би погледнала някой друг, освен Дейвид, но кой знае?
„Предполагам, че бих могла да променя нещо по себе си“ — помисли си мисис Оливър. Тя се огледа в малкото оплюто от мухите огледало, закачено от собственика на кафенето, съсредоточи вниманието си върху онова, което според нея бе най-впечатляващо във външността на една жена — косата. Никой не оценяваше този факт по-добре от мисис Оливър, защото безброй пъти бе сменяна прическите си и като резултат приятелите ѝ не можеха да я познаят. Разгледа изучаващо косата си и се зае с нея. Извади няколко фиби и много от буклите ѝ палнаха. Уви ги в носната си кърпичка и ги натика в чантата. После си среса косата на път по средата, опъна я назад и я нави в скромен кок на тила. Извади очила и ги нагласи на носа СИ. Ах, колко сериозна изглеждаше сега! „Почти интелектуална“ помисли си одобрително тя. Промени леко формата на устните си с помощта на червило и отново се появи в кафенето. Движеше се внимателно; защото очилата ѝ бяха само за четене и виждаше доста неясно. Прекоси помещението и се насочи към една празна маса и съседство до тази, заета от Норма И Дейвид. Седна така, че да бъде с лице към него. Норма седеше с гръб към нея от по близката ѝ страна. Следователно не можеше да я види, освен ако не се обърнеше назад. Появи се келнерката. Мисис Оливър си поръча кафе и кифличка, и се опита да стане незабележима.
Норма и Дейвид не ѝ обърнаха никакво внимание. Бяха погълнати от разгорещения си разговор. Трябваше ѝ минута-две, за да разбере за какво си говорят.
— … Но ти само си въобразяват тези неща — обясняваше Дейвид. — Фантазираш си. Те са пълна, пълна глупост, скъпо мое момиче.
— Не зная. Не съм сигурна. — Гласът на Норма звучеше странно глухо.
Мисис Оливър не я чуваше така добре, както Дейвид, защото момичето бе с гръб към нея, но безизразният ѝ глас я стресна. Помисли си, че тук нещо не е наред. Съвсем не е наред. Спомни си как се бе изразил Поаро: „Тя мисли, че може би е извършила убийство“. Какво ставаше с това момиче? Халюцинации ли има? Наистина ли мозъкът ѝ бе засегнат и, осъзнавайки го, момичето е преживяло тежък шок?
— Ако питаш мен, Мери вдигна излишен шум. Тя си е една глупава жена, въобразява си, че е болна и всякакви подобни неща.
— Тя беше болна.
— Добре де, била е болна. Всяка разумна жена би накарала лекаря да ѝ даде някакъв антибиотик, а не да вдига врява.
— Тя си мисли, че аз съм причината. Баща ми мисли същото.
— Норма, въобразяваш си.
— Току-що ми го каза, Дейвид. Повтаряш го, за да ме развеселиш. Ами ако предположим, че аз съм ѝ дала онова нещо?
— Какво искаш да кажеш — ако предположим? Ти трябва да знаеш дали си го направила или не. Не можеш да бъдеш такъв идиот, Норма.
— Не зная.
— Постоянно го повтаряш. Непрекъснато се въртиш около това твое „не зная, не зная.“
— Не разбираш. Изобщо не разбираш какво означава да мразиш. Мразя я от първия миг, в който я видях.
— Зная Казвала си ми го вече.
— Ето, това е странното. Казвала съм ти го, но не си спомням, че съм го направила. Не разбираш ли? От време на време казвам на хората разни неща. Споменавам им какво искам да правя, или какво съм направила, или какво възнамерявам да направя, но не го помня. Като че ли съм си мислила и понякога го изговарям на глас. Споделяла съм го с теб, нали?
— Ами… искам да кажа… виж сега, нека не го обсъждаме повече.
— Но съм го споделяла с теб, нали?
— Добре, добре. Човек казва такива неща: „Мразя я и бих искала да я убия. Ще я отровя!“ Но това са детски работи, разбираш какво имам предвид, нали? Като че ли не си пораснала още. Много естествена реакция. Децата често повтарят: „Мразя го този. Ще му откъсна главата!“ Говорят си така в училище за някой учител, когото не обичат.