— Мислиш ли, че е така? Но… звучи сякаш съм още дете.
— Е, в някои отношения си е така. Ако се стегнеш, ще разбереш колко глупаво е всичко. Какво значение има дали я мразиш? Ти напусна къщата и не живееш с нея.
— Защо да не живея в собствената си къща със собствения си баща? — възкликна Норма. — Не е честно. Не е честно. Първо той замина и изостави майка ми, а сега, точно когато се върна при мен, взе че се ожени за Мери. Разбира се, че я мразя. И тя ме мрази. По едно време ми мина мисълта да я убия и как да го направя. Беше ми приятно да си го представям. Но после… когато тя наистина се разболя…
— Нали не смяташ, че си вещица или нещо подобно? — попита неловко Дейвид. — Не правиш фигурки от восък и не ги пробождаш с игли, нали?
— О, не. Би било глупаво. Онова, което направих, е истинско. Съвсем истинско.
— Виж какво, Норма, обясни ми какво имаш предвид под истинско?
— Шишето беше там, в чекмеджето ми. Да, отворих си чекмеджето и го видях.
— Какво шише?
— „Драконов унищожител. Препарат против плевели“. Така пишеше на етикета. Някакъв разтвор в тъмно зелено шише, с който се пръскат плевелите. На него имаше и предупреждение „Внимание!“, „Отровно!“.
— Ти ли го купи? Или просто го намери?
— Не зная откъде съм го взела, но беше там в чекмеджето ми, полупразно.
— И после ти… ти… си спомняш…
— Да — каза Норма. — Да… — Гласът ѝ бе вял и почти унесен. — Да… струва ми се, че тогава осъзнах какво е станало. И ти си го мислиш, нали Дейвид?
— Не зная какво да те правя, Норма. Наистина не зная. Имам чувството, че си измисляш, че си внушаваш.
— Но тя отиде в болница за изследвания. Лекарите бяха озадачени. Казаха, че не откриват нищо нередно и тя се прибра вкъщи… после отново се разболя и аз се уплаших. Баща ми започна да ме гледа странно. Пристигна лекарят и те двамата се затвориха в кабинета на баща ми. Излязох навън, промъкнах се до прозореца и се опитах да ги подслушам. Исках да чуя какво си говорят. Планираха… да ме отпратят в едно място, където да съм под наблюдение. Място, където ще бъда подложена на „курс на лечение“ или нещо подобно. Виждаш ли, те си мислят, че съм луда. Уплаших се… защото… защото не зная какво точно съм направила или какво не съм направила.
— Тогава ли избяга?
— Не… избягах по-късно…
— Разкажи ми.
— Не искам да говоря повече за това.
— Рано или късно ще трябва да им съобщиш къде си…
— Няма! Мразя ги. Мразя баща си толкова, колкото мразя Мери. Искам да умрат. Искам и двамата да умрат. Тогава… тогава, струва ми се, ще бъда отново щастлива.
— Не се навивай! Виж какво, Норма… — замълча озадачено младежът. — Не си падам много по женитбите и всички тези глупости… Имам предвид, не съм мислил, че някога ще направя подобно нещо… Е, поне не скоро. Човек не иска да се обвързва, но това май е най-доброто, което можем да направим. Да се оженим. Да сключим граждански брак. Ще трябва да кажеш, че си навършила двайсет и една години. Ще си вдигнеш косата, ще си сложиш очила или нещо подобно, за да изглеждаш малко по-стара. След като се оженим, баща ти нищо не може да ти направи. Не може да те изпрати на онова, както ти го наричаш „място“. Няма да има повече власт над теб.
— Мразя го.
— Струва ми се, че мразиш всички.
— Само баща ми и Мери.
— Е, в края на краищата, съвсем естествено е един мъж да се ожени отново.
— Виж какво направи с майка ми.
— Било е толкова отдавна.
— Да. Бях още дете, но си спомням. Той замина и ни изостави. Пращаше ми подаръци за Коледа, но самият той никога не дойде. И когато се завърна, не бих го познала, ако го срещнех на улицата. Дотогава той не означаваше нищо за мен. Мисля, че пращаше и майка ми на подобно място. Когато се разболееше, тя заминаваше за някъде. Не зная къде. Не зная какво ѝ беше. Понякога се чудя… Чудя се, Дейвид. Знаеш ли, мисля си, че нещо не е наред с главата ми и някой ден ще направя нещо наистина ужасно. Като ножа.
— Какъв нож?
— Няма значение. Просто един нож.
— Е, не можеш ли да ми кажеш за какво говориш?
— Мисля, че имаше петна от кръв по нето… беше скрит там… под чорапите ми.
— Спомняш ли си да си скривала там нож?
— Така мисля. Но не си спомням какво съм правила с него преди това. Не помия къде съм била… Губи ми се цял час от онази вечер. Един цял час, в който не зная къде съм била. Била съм някъде и съм правила нещо.
— Шшт! — направи ѝ бързо знак Дейвид, защото келнерката приближи до масата им. — Ще се оправиш. Ще се грижа за теб. Нека си поръчаме още нещо — и като взе менюто на висок глас поръча на келнерката: — Две порции боб на фурна с препечен хляб.