Глава осма
Еркюл Поаро диктуваше на секретарката си, мис Лемън.
„И като високо ценя честта, която ми оказахте, със съжаление трябва да ви уведомя, че…“
Телефонът иззвъня. Мис Лемън протегна ръка към него.
— Да? Кой казахте? — Тя постави ръка върху слушалката и се обърна към Поаро: — Мисис Оливър?
— А!… Мисис Оливър — повтори Поаро.
Не му се искаше да го прекъсват точно в този момент, но взе слушалката от ръката на мис Лемън.
— Ало, на телефона е Еркюл Поаро.
— О, мосю Поаро, толкова се радвам, че ви намерих. Открих я!
— Моля?
— Намерих ви я. Вашето момиче. Нали се сещате, онова дето е извършило убийство или си мисли, че го е направило. Тя много говори за това. Мисля, че не е с всичкия си. Но това сега няма значение. Искате ли да дойдете и да я видите?
— Къде сте, chere16 мадам?
— Някъде между „Сейнт Пол“ и театър „Мърмейд“. На улица „Калторп“ — обясни мисис Оливър, след като погледна през стъклото на телефонната кабина, от която говореше. — Можете ли бързо да стигнете до тук? Те са в един ресторант.
— Те?
— О, тя и онзи, който предполагам, е неподходящият ѝ приятел. Той наистина е симпатичен и изглежда е много влюбен в нея. Не разбирам защо. Хората са странни. Е, да свършваме, защото искам да се върна отново там. Разбирате ли, следя ги. Влязох в един ресторант и ги открих.
— Аха! Постъпили сте много умно, мадам.
— Не, наистина. Беше чиста случайност. Искам да кажа, че влязох в едно малко кафене и видях момичето да си седи вътре.
— Имали сте голям късмет. Понякога и той е важен.
— Седя на съседната маса. Тя е с гръб към мен. Но не мисля, че ще ме познае. Направих някои неща с косата си. Както и да е, говорят си, като че ли са сами на света, а когато си поръчаха отново… боб на фурна… (не понасям боб на фурна, винаги ми изглежда много странно, че хората го харесват)…
— Няма значение бобът на фурна. Продължавайте. Оставили сте ги, за да ми се обадите по телефона. Така ли е?
— Да. Защото техният боб на фурна ми даде малко време. Сега се връщам. Или може да се помотая навън. Така или иначе, опитайте се да дойдете бързо.
— Как се казва кафенето?
— „Веселия Шамрок“, но не изглежда много весело. Всъщност изглежда доста мръсничко, но кафето е добро.
— Не говорете повече. Връщайте се. Идвам.
— Чудесно — отвърна мисис Оливър и затвори.
Мис Лемън, винаги много съобразителна, го беше изпреварила на улицата и чакаше до едно такси. Не зададе въпроси и не прояви любопитство. Не попита Поаро с какво да запълни времето си, докато го няма. Нямаше нужда да го прави. Винаги знаеше какво трябва да върши и винаги го вършеше добре.
Поаро пристигна, както се разбраха, на ъгъла на улица „Калторп“. Слезе от таксито, плати и се огледа. Видя кафенето, но не забеляза наоколо никой, който да прилича на мисис Оливър, колкото и добре да беше дегизирана. Разходи се от единия до другия край на улицата. Мисис Оливър я нямаше. Така че двойката, от която се интересуваха или беше напуснала кафенето и мисис Оливър бе тръгнала след тях, или… За да си отговори на това „или“, той застана до вратата на кафенето. Стъклата ѝ бяха замъглени и отвън човек не можеше добре да види вътре, така че той бутна вратата и влезе. Погледът му обходи помещението.
Веднага видя момичето, което го бе посетило по време на закуска. Седеше сама на маса до стената. Пушеше, втренчила поглед пред себе си. Изглеждаше замислена. „Не — помисли си Поаро, — едва ли.“ Не, не изглеждаше замислена, а по-скоро изпаднала в унес. Сякаш беше някъде другаде.
Той тихо прекоси помещението и седна на стола срещу нея. Тя вдигна очи и малкият белгиец се почувства поласкан, че го позна.
— Ето, че се срещнахме отново, мадмоазел — каза той любезно. — Виждам, че ме познахте.
— Да, да.
— Винаги е приятно да бъдеш познат от млада дама, която си виждал само веднъж и то за много кратко.
Тя продължи да го гледа, без да говори.
— И мога ли да попитам как ме познахте? По какво?
— По мустаците — отвърна веднага момичето. — Никой друг няма такива.
Той се почувства поласкан от констатацията ѝ и приглади мустаците си с гордост и суета, които обикновено го обземаха в подобни ситуации.
— Да, наистина. Да, няма много мустаци, подобни на моите. Хубави са, нали?
— Да… ами да… Предполагам.
— А, може би не сте познавач на мустаците, но мога да ви уверя, мис Рестарик… мис Норма Рестарик, нали… че моите са много хубави. — Той нарочно наблегна на името ѝ. В началото тя изглеждаше толкова откъсната от всичко наоколо, толкова отдалечена, че той се зачуди дали тя ще забележи. Забеляза. Стресна се.