— Откъде знаете името ми?
— Вярно, вие не сте го казали на прислужника ми, когато дойдохте да ме видите онази сутрин.
— Как го научихте? Как успяхте? Кой ви го каза?
Той видя в очите ѝ тревога и страх.
— Една приятелка ми го каза. Понякога приятелите са много полезни.
— Коя е тя?
— Мадмоазел, на вас ви харесва да не ми казвате малките си тайни. Аз също бих искал да скрия своите малки тайни.
— Не виждам как сте могъл да разберете коя съм?
— Аз съм Еркюл Поаро — произнесе Поаро обичайната си тържественост. После остави инициативата в нейните ръце, като само си седеше и нежно ѝ се усмихваше.
— Аз… — започна тя, после спря. — Бях… — и пак замълча.
— Зная, че онази сутрин не стигнахме далеч — обади се Еркюл Поаро. — Само до там, че сте извършили убийство.
— О. Това ли?
— Да, мадмоазел, това.
— Но… разбира се, не исках да кажа това. Нямах предвид нищо подобно. Искам да кажа, че беше само шега.
— Vraiment17? Дойдохте толкова рано, по време на закуска. Казахте, че е спешно. Спешно, защото мислехте, че може би сте извършили убийство. Това ли е представата ви за шега, а?
Келнерката, която се въртеше наоколо и гледаше внимателно Поаро, изведнъж се приближи до него и му подаде нещо, което приличаше на хартиена лодка, с каквато децата си играят във ваната.
— За вас ли е? — попита го. — Мистър Порит? Една дама го остави.
— А, да. И как разбрахте, че е за мен?
— Дамата каза, че ще ви позная по мустаците. Каза, че никога преди не съм виждала такива мустаци. И си е вярно — добави тя, като го загледа.
— Е, благодаря ви много.
Поаро взе лодката от нея, разгъна я и я приглади. Прочете няколкото набързо надраскани с молив думи: „Той си тръгва. Тя остава, така че ви я поверявам, а аз ще го последвам“. Беше подписано „Ариадни“.
— Да — каза Поаро, като сгъна бележката и я пъхна в джоба си. — За какво говорихме? Струва ми се, за чувството ви за хумор, мис Рестарик.
— Само името ми ли знаете или… или знаете всичко за мен?
— Зная нещичко. Вие сте мис Норма Рестарик. Адресът ви в Лондон е „Бороудин Меншънс“ 67. А домашният ви адрес е „Кросхеджис“, Лонг Бейзинг. Там Живеете с баща си и мащехата си, един възрастен чичо и… о, да, и едно момиче au pair. Както виждате, добре съм информиран.
— Накарали сте някой да ме следи?
— Не, не — възпротиви се Поаро. — Не е така. Давам ви честната си дума.
— Но не сте полицай, нали? Не ми казахте, че сте такъв.
— Не, аз не съм полицай.
Подозрителността и предизвикателното ѝ държание се разчупиха.
— Не зная какво да правя — каза тя.
— Не ви принуждавам да ме наемете — обади се Поаро. — Както се изразихте, твърде стар съм за тази цел. Може да сте права. Но след като зная коя сте, както и някои неща за вас, няма причина да не обсъдим приятелски проблемите, които ви тревожат. Не трябва да забравяте, че старите хора, въпреки мнението, че са неспособни за действия, имат голям опит, от който да черпят.
Норма продължи да го гледа недоверчиво, с широко отворени очи. Точно този поглед преди беше смутил Поаро. Но тя изглежда се чувстваше като в капан или поне за момента, прецени Поаро, и имаше желание да говори за проблемите си. Хората винаги споделяха лесно с него.
— Мислят, че съм побъркана — каза тя рязко — А и аз си мисля, че… съм побъркана. Луда.
— Твърде интересно — отбеляза весело Еркюл Поаро. — За тези неща има най-различни названия. Много внушителни названия. Названия, пробутани от психиатри, психолози и други такива. Но когато казвате „побъркана“, думата говори съвсем ясно на обикновените хора какво е състоянието ви. Eh bien, в такъв случай, вие побъркана ли сте, или изглеждате побъркана, или си мислите, че сте побъркана, или може би наистина сте побъркана. Но въпреки това, не може да се каже, че състоянието ви е сериозно. От подобно заболяване страдат много хора и то обикновено се лекува лесно с подходящите средства. Случва се, защото хората са били подложени на голям стрес, имат много грижи, учили са прекалено много за изпити, обръщали са голямо внимание на емоциите си, твърде религиозни са или пък изобщо не са религиозни, или имат основателни причини да мразят бащите или майките си. Или, разбира се, може да страдат просто от нещастна любов.
— Имам мащеха. Мразя я, а вече ми се струва, че мразя и баща си. Май станаха много, нали?