— Да, по-обичайното е да се мрази единият или другият — съгласи се Поаро. — Предполагам, че много сте обичали майка си. Разведени ли са или тя е починала?
— Почина преди около три години.
— Много ли я обичахте?
— Да. Струва ми се, че да. Ама, разбира се, че я обичах. Беше инвалид и се налагаше често да ходи в санаториуми.
— А баща ви?
— Баща ми вече беше заминал за чужбина. Отиде в Южна Африка, когато бях на пет или шест години. Мисля, че искаше да се разведе с майка ми, но тя не пожела. Там се захванал с мини или нещо подобно. Както и да е, пишеше и ми пращаше подаръци всяка Коледа, или намираше начин да ми бъдат предадени. Май това е всичко. Така че за мен той беше почти нереален. Завърна се преди една година, защото трябваше да се заеме с делата на чичо ми и разни финансови въпроси. И когато се върна вкъщи той… той доведе новата си съпруга.
— И вие не го одобрихте?
— Да.
— Но майка ви вече е била починала. Не е необичайно, нали знаете, за един мъж да се ожени отново. Особено когато години наред е бил разделен със съпругата си. Жената, която е довел, същата дама ли е, заради която е поискал развод от майка ви?
— О, не. Тази е млада. И е много красива. С баща ми се държи така сякаш е нейна собственост! — След кратка пауза продължи с доста променен, почти детски глас: — Вярвах, че сега много ще ме обича и ще се грижи за мен, но тя не му позволява. Тя е против мен. Тя ме отделя от него.
— Но на вашите години тези неща нямат значение. Дори е по-добре. Нямате нужда някой да се грижи за вас. Можете да сте независима, да се радвате на живота, сама да избирате приятелите си…
— Не бихте говорили така, ако знаете какво става вкъщи. Имам предвид за избора на приятелите.
— В днешно време на повечето момичета се налага да изтърпяват критики за приятелите им — отбеляза Поаро.
— Всичко е толкова различно — продължи Норма. — Баща ми съвсем не е такъв, какъвто си го спомням, когато бях на пет години. Постоянно си играеше с мен и беше толкова весел. Вече не е. Сега е загрижен и много напрегнат… Съвсем е различен.
— Било е преди почти петнайсет години. Хората се променят.
— Но трябва ли толкова много?
— Променила ли се е външността му?
— О, не, не, тя не е! Ако погледнете портрета му над креслото, рисуван когато е бил значително по-млад, ще видите, че и сега той изглежда, точно както тогава. Но аз съвсем не си го спомням такъв.
— Но знаете ли, скъпа — каза мило Поаро, — хората никога не са такива, каквито ги помним. С отминаването на годините те стават в спомените ни такива, каквито бихме искали да бъдат и започваме да вярваме, че те наистина са били такива: Ако искаме да ги помним като приятни, весели и красиви, ние все повече и повече налагаме този образ в спомените си.
— Мислите ли? Наистина ли мислите така? — тя замълча, после внезапно попита: — Но защо смятате, че искам да убивам хора?
Зададе този въпрос съвсем непринудено. Поаро усети, че най-сетне стигнаха до критичния момент.
— Много интересен въпрос, а и причините могат да бъдат много интересни. Вероятно някой лекар би могъл да ви отговори. Квалифициран лекар.
— Няма да отида на лекар! — възкликна тя. — Няма да се доближа до лекар! Искаха да ме изпратят при един, а после да ме затворят в някое от онези места за побъркани, откъдето няма никога да изляза. Няма да се съглася на подобно нещо — и тя се опита да стане.
— Аз не мога да ви пратя там! Няма от какво да се плашите. Можете да отидете на лекар, само ако го желаете. Разкажете му онова, което споделихте с мен и го попитайте защо. Той вероятно би могъл да ви обясни причината.
— И Дейвид смята така. Според него трябва да постъпя така, но аз не мисля… не мисля, че той разбира. На лекаря ще трябва да обясня, че съм… че съм вършила разни неща…
— Какво ви кара да мислите, че сте ги вършили?
— Невинаги си спомням онова, което съм правила… или къде съм била. Губят ми се час… два… и не си спомням. Веднъж бях в един коридор… в коридора пред нейната врата. Държах нещо в ръка… Не зная как съм попаднала там. Тя вървеше срещу мен… Но когато ме доближи, лицето ѝ се промени. Изобщо не беше тя. Тя се превърна в друг човек.
— Вероятно си спомняте някой кошмарен сън. В сънищата, човек може да се превръща в някой друг.
— Не беше кошмарен сън. Аз вдигнах револвера… Лежеше в краката ми…
— В коридора?
— Не, в двора. Тя дойде и ми го взе.
— Кой?
— Клодия. Заведе ме горе и ми даде да пия нещо горчиво.
— Къде беше мащехата ви тогава?
— И тя беше там… Не, не беше. Беше в Кросхеджис. Или в болница. Там откриха, че е била отровена… и че аз съм го направила.