— Може и да не сте била вие… Възможно е да е бил някой друг.
— И кой друг?
— Може би… съпругът ѝ.
— Баща ми? Защо, за Бога, той би искал да отрови Мери? Обича я. Луд е по нея!
— В къщата има и други хора, нали?
— Старият чичо Родерик? Глупости!
— Човек не знае — отбеляза Поаро. — Може да е временно умопомрачение. Възможно е да е решил, че е негов дълг да отрови жената, която според него е шпионка. Нещо такова.
— Би било много интересно — каза непринудено Норма за момент откъснала се от проблемите си. — През войната чичо Родерик се занимавал с шпионски афери и познава много такива хора. Кой друг от къщата? Соня? Предполагам, че би могла да е красивата шпионка, но не отговаря съвсем на представата ми за подобни хора.
— Не, а и няма сериозна причина да иска да отрови мащехата ви. Предполагам, че имате прислуга и градинари?
— Да, но те са приходящи само през деня. Не мисля… ами, едва ли биха имали някаква причина.
— Би могла да го направи сама.
— Искате да кажете да се самоубие? Като другата?
— Възможно е.
— Не мога да си представя, че Мери може да се самоубие. Твърде е разумна. А и защо да го прави?
— Значи според вас, ако се реши на подобна постъпка, тя по-скоро би сложила главата си в газовата печка или би взела свръхдоза сънотворни и би легнала върху красиво нагласен креват. Така ли?
— Ами, би ѝ подхождало повече. Ето, виждате ли — каза възбудено Норма, — трябва да съм била аз.
— Ха, това ме заинтересува. Изглежда предпочитате да сте го направили вие. Харесва ви мисълта, вашата ръка да ѝ е дала фаталната доза отрова. Да, на вас ви се нрави тази мисъл.
— Как можете да изречете подобно нещо! Как можете?
— Защото смятам, че е истина — заяви Поаро. — Защо мисълта, че може би сте извършили убийство ви вълнува и радва?
— Не е вярно.
— Чудя се.
Тя грабна чантата си и с треперещи пръсти започна да пъха вътре нещата си.
— Няма да стоя тук и да ви слушам как ми говорите такива ужасни неща — заяви тя и направи знак на келнерката.
Тя дойде, направи сметката ѝ, откъсна листчето от тефтерчето си и го сложи до чинията на Норма.
— Позволете на мен — каза Поаро, ловко взе листчето и понечи да извади портфейла си.
Момичето го издърпа от ръката му.
— Не, няма да ви позволя да платите сметката ми.
— Както желаете — вдигна рамене Поаро.
Той вече бе видял онова, което искаше. Сметката беше за двама. Следователно, този хубавец Дейвид нямаше нищо против едно безумно влюбено момиче да му плаща сметките.
— Виждам, че вие се грижите за късната закуска на приятеля си.
— Как разбрахте, че съм била с някого.
— Както вече ви казах, аз зная доста неща.
Тя сложи няколко монети на масата и стана.
— Тръгвам си и ви забранявам да ме следите.
— Съмнявам се, че бих могъл да го направя — каза Поаро. — Не бива да забравяте напредналата ми възраст. Ако хукнете по улицата, със сигурност не бих могъл да ви последвам.
Тя стана и тръгна към вратата.
— Чувате ли! Няма да ме следите!
— Позволете ми поне да ви отворя вратата — и Поаро го направи със замах. — Au revoir18, мадмоазел.
Тя му хвърли подозрителен поглед и с бързи стъпки тръгна по улицата, като от време на време си обръщаше главата и поглеждаше през рамо. Поаро остана да я наблюдава до вратата, но не направи никакъв опит да се затича след нея и да я стигне. Когато се скри от погледа му той се върна в кафенето.
„И какво по дяволите означава всичко това?“ — помисли си Поаро.
Келнерката се приближи към него. На лицето ѝ се четеше недоволство. Поаро седна на масата и я умилостиви като си поръча чаша кафе.
— Тук има нещо много странно — измърмори той. — Да, наистина нещо много любопитно.
Пред него поставиха чашка с бледо бежова течност. Той отпи глътка и направи гримаса.
Зачуди се къде ли е мисис Оливър в този момент.
Глава девета
Мисис Оливър седеше в един автобус. Бе леко задъхана, но изцяло увлечена в преследването. „Паунът“, както бе нарекла мислено Дейвид, вървеше с бързи крачки, а мисис Оливър никак не обичаше да бърза. При следенето поддържаше около двадесетина ярда помежду им. Той взе метрото на „Чаринг Крос“. Тя също. На площад „Слоун“ той слезе и тя го последва. Нареди се след него на опашката за един автобус, като пропусна пред себе си трима-четирима човека. Той се качи на автобуса, тя също. Той слезе на „Уърлдс Енд“ и тя след него. Той потъна в лабиринта от улички между „Кингс Роуд“ и реката, и влезе в двора на някакво строително предприятие. Мисис Оливър остана в сянката на вратата, за да наблюдава. Той зави по една алея. След като изчака малко, тя тръгна след него, но той не се виждаше никъде. Разгледа наоколо. Мястото беше някак запуснато. Тя тръгна по алеята. От нея се разклоняваха други алеи, някои от които нямаха изход. Напълно загубила ориентация, тя се върна отново в двора на предприятието. Внезапно зад гърба си чу глас, който много я изплаши. Някой любезно каза: