— Надявам се, че не вървях твърде бързо.
Тя рязко се обърна и изведнъж преследването, предприето безгрижно и с настроение, доскоро почти забавление, вече не изглеждаше така. Неочаквано усети, че се разтреперва от страх. Да, страхуваше се. Въздухът сякаш се изпълни със заплаха. Гласът звучеше учтиво и приятно, но все пак в него се долавяше гняв. В съзнанието ѝ изникнаха откъслечни спомени за онова, което бе чела по вестниците. Възрастни жени, нападнати от младежки банди. Безскрупулни и жестоки младежи, изпълнени с омраза и желание да причиняват зло. Пред нея беше младият човек, когото следеше. Той бе разбрал и се бе скрил. После бе заобиколил по алеята и сега препречваше пътя ѝ към изхода. Както често се случва в Лондон, в един момент си заобиколен от много хора, а в следващия около теб няма никой. На съседната улица или в близките къщи сигурно имаше хора, но най-близо до нея стоеше тази заплашителна фигура със силни и жестоки ръце. В този момент тя усети, че той се канеше да ги използва… „Паунът“. Напереният паун, облечен в кадифе, с елегантни тесни черни панталони, ѝ говореше с тих ироничен глас, като се опитваше да скрие яростта си… Мисис Оливър на пресекулки си пое въздух. После изведнъж ѝ просветна и тя набързо скалъпи оправданието си. Решително седна върху една кофа за смет до стената зад нея.
— Боже мой, колко ме изплашихте! — възкликна тя. — Нямах представа, че сте тук. Надявам се, че не съм ви ядосала.
— Значи ме следяхте?
— Да, признавам, че е така. Предполагам, че доста сте се подразнили. Виждате ли, реших, че не бива да изпускам тази възможност. Сигурна съм, че сте ужасно разгневен, но знаете ли, няма смисъл. Не, наистина. Виждате ли… — настани се мисис Оливър по-удобно на кофата за боклук, — виждате ли, аз пиша книги. Пиша криминални романи и тази сутрин бях много разтревожена. Всъщност отидох в едно кафене да изпия чаша кафе и да се опитам да обмисля нещата. В книгата си съм стигнала точно до епизод, в който проследявам някого. Искам да кажа, че героят ми проследява някого и си помислих: „Ама аз наистина знам много малко как се следят хора“. В романите си винаги споменавам нещо за следене, а пък съм и чела много книги, в които някой следи някого и се зачудих дали е толкова лесно, колкото изглежда в някои книги или е изключително трудно, както го описват в други. И ето защо си казах: „Е, единственият начин да разбера, е лично да опитам“, защото докато сам не опитате, не можете да знаете как става. Имам предвид, че не знаете как се чувства човек, когато следи някого или когато го изгуби. Така се случи, че ви видях да седите на съседната маса в кафенето и си помислих… надявам се, че няма да се ядосате отново… но си помислих, че вие сте много подходящ обект за следене.
Той все още бе втренчил в нея студените си сини очи, но все пак тя почувства, че напрежението в погледа му спада.
— Защо съм много подходящ за следене?
— Ами, толкова сте колоритен — обясни мисис Оливър. — Дрехите ви са така забележителни. Като от периода на Регентството19, знаете, и си помислих, ами, да се възползвам от това, че лесно ще мога да ви различавам от другите хора. Така че виждате ли, когато излязохте от кафенето, тръгнах след вас. Всъщност се оказа, че съвсем не е лесно — и тя вдигна поглед към него. — Имате ли нещо против да ми кажете дали веднага разбрахте, че ви следя?
— Не, не веднага.
— Ясно — каза замислено мисис Оливър. — Но аз не се набивам така на очи като вас. Имам предвид, че вие не бихте могли да ме отличите лесно между други възрастни жени. Не се откроявам много, нали?
— Книгите, които пишете издават ли се? Попадал ли съм на тях?
— Ами, не зная. Може и да сте. Досега съм написала четирийсет и три. Казвам се Оливър.
— Ариадни Оливър?
— Значи знаете името ми — зарадва се мисис Оливър. — Е, това е доста приятно, разбира се, въпреки че едва ли много ги харесвате. Вероятно ги намирате за старомодни и не достатъчно жестоки.
— Не ме ли познавате отпреди?
— Не, сигурна съм — поклати глава мисис Оливър.
— А момичето, с което бях?
— Имате предвид онова, с което ядохте… май беше боб на фурна… в кафенето? Не, не мисля. Всъщност видях само тила ѝ. Стори ми се, че… ами, младите момичета изглеждат толкова еднакви, нали?
19
Периодът на регентството на Уелския принц Джордж (по-късно крал Джордж IV) в началото на XIX век. — Б.пр.