— Тя ви позна — каза внезапно младежът, а в тона му се долови ледена нотка. — Спомена, че неотдавна ви е виждала. Преди около седмица, струва ми се.
— Къде? На някое парти? Предполагам, че може и да сме се виждали. Как се казва? Може би зная името ѝ.
Тя усети, че той се поколеба дали да ѝ съобщи името, но реши да ѝ го каже, като наблюдаваше внимателно лицето ѝ:
— Казва се Норма Рестарик.
— Норма Рестарик. О, разбира се, да, беше на едно парти в провинцията. На едно място… чакайте малко… Лонг Нортън ли беше? Не си спомням името на къщата. Бях с приятели. Впрочем не мисля, че бих я познала, въпреки че, струва ми се, говорихме с нея за книгите ми. Дори ѝ обещах да ѝ дам една. Много е странно, нали, че избрах да проследя човек, седнал до някого, когото повече или по-малко познавам. Много странно. Не мисля, че бих могла да използвам нещо такова в книгата си. Би изглеждало като твърде голямо съвпадение, не мислите ли? — и тя стана. — Мили Боже, на какво съм седяла? На кофа за боклук! Наистина! Не е особено привлекателна — подсмръкна тя. — Кое е това място, където се намираме?
Дейвид я гледаше. Изведнъж почувства, че всичко, което си бе мислила до момента е погрешно. „Колко абсурдно от моя страна — каза си тя. — Колко абсурдно. Да си въобразя, че е опасен, че може да ми стори нещо.“ Той ѝ се усмихваше изключително чаровно. Леко поклати глава и кестенявите му къдрици се раздвижиха върху раменете му. Какви чудновати същества бяха днешните младежи!
— Най-малкото, което мога да направя — каза той, — е, след като толкова дълго ме следихте, да ви покажа къде ви доведох. Елате да се качим по тези стълби — и той посочи едни разнебитени външни стълби, които водеха към нещо като таванско помещение.
— По онези стълби ли? — поколеба се мисис Оливър.
Може би той се опитваше да я омае с чара си, а после да я цапардоса по главата. „Засрами се, Ариадни — каза си тя. — Щом си стигнала до тук трябва да продължиш и да откриеш всичко, което можеш.“
— Мислите ли, ме ще ме издържат? — попита тя на глас. — Изглеждат ужасно паянтови.
— Съвсем наред са. Ще вървя напред, за да ви показвам пътя.
Мисис Оливър се заизкачва по стълбата след него. Дълбоко в себе си тя все още бе уплашена, но вече не толкова от „Пауна“, колкото от това къде я води. Е, скоро щеше да разбере. Когато стигнаха горе, той блъсна една врата и влязоха в някаква стая. Беше голяма и почти без мебели. Нещо като ателие. По пода бяха разхвърляни няколко дюшека, имаше два триножника, а до стените бяха подпрени платна за рисуване. Въздухът беше пропит с мирис на бои. В стаята имаше двама души. Брадат младеж стоеше пред единия триножник и рисуваше. Той извърна глава към тях, когато влязоха.
— Здравей, Дейвид. Компания ли ни водиш?
Мисис Оливър си помисли, че този май е най-мръсният млад човек, който някога е виждала. Мазните му черни коси висяха на фитили по врата и над очите му. Част от лицето извън брадата, също изглеждаше небръсната. Черните му кожени дрехи бяха оплескани с бои. Носеше високи ботуши. Погледът на мисис Оливър се плъзна зад него и се спря на момичето, което му служеше за модел. То се бе изтегнало на един дървен стол, поставен на подиум. Главата ѝ бе отметната назад, а черната ѝ коса се спускаше свободно надолу. Мисис Оливър веднага я позна. Беше второто момиче от „Бороудин Меншънс“. Не можа да си спомни фамилията, но си спомни, че се казва Франсес. Бе силно гримирана и изглеждаше като безжизнена.
— Запознайте се с Питър — каза Дейвид и посочи художника с отблъскваща външност, — един от нашите обещаващи таланти и с Франсес, която позира като отчаяно момиче, искащо да абортира.
— Я млъкни, глупак такъв — сряза го Питър.
— Струва ми се, че ви познавам, нали? — попита мисис Оливър весело, но с известно колебание в гласа. — Сигурна съм, че сме се срещали някъде. При това съвсем наскоро.
— Вие сте мисис Оливър, нали? — попита Франсес.
— Така ми каза — обади се Дейвид. — Значи е истина.
— Къде съм ви виждала? — продължи мисис Оливър. — Не беше ли на някакво парти? Не. Нека си помисля. Сетих се. Беше в „Бороудин Меншънс“.
Франсес се бе изправила на стола. Гласът ѝ звучеше уморено, но изящно.
Питър изстена високо и нещастно.
— Развали позата! Трябва ли непрекъснато да мърдаш? Не можеш ли да стоиш мирно?
— Не, не мога повече. Позата е ужасна. Раменете ми съвсем се схванаха.
— Опитах се да проследя човек — обяви мисис Оливър. — Много по-трудно е, отколкото си го мислех. Това ателие ли е? — запита тя лъчезарно и се огледа наоколо.
— Такива са в днешно време. Приличат на гълъбарник. И ще сте късметлии, ако подът не пропадне — каза Питър.