— Има си всичко, от което се нуждаеш — обади се Дейвид. — Мека светлина от север, достатъчна площ, дюшек, на който да спиш, а долу имаш кенеф и нещо както кухня. Имаш си и една-две бутилчици — добави той. После се обърна към мисис Оливър и със съвършено различен тон, преливащ от любезност попита: — Можем ли да ви предложим нещо за пиене?
— Не пия — отказа мисис Оливър.
— Дамата не пие — обяви Дейвид. — Кой би помислил!
— Грубо се изразихте, но сте съвсем прав — каза мисис Оливър. — Повечето хора ми казват: „Винаги съм мислил, че пиете като смок“.
Тя си отвори чантата и на пода паднаха три сиви къдрици. Дейвид ги вдигна и ѝ ги подаде.
— О, благодаря — и мисис Оливър ги взе. — Нямах време тази сутрин. Чудя се дали имам още фиби. — Тя затършува из чантата си и после започна да закрепва къдриците на главата си.
— Браво на вас! — изхили се Питър.
„Странно — помисли си мисис Оливър, — че изобщо ми дойде на ум глупавата мисъл за опасност. Опасност, от тези младежи? Въпреки вида им, те наистина са приятни и дружелюбни. Прави са хората, като ми казват, че имам прекалено богато въображение.“
После заяви, че трябва да си тръгва и Дейвид, със старомодна галантност, ѝ помогна да слезе по разнебитените стълби и я упъти как най-бързо да се върне на „Кингс Роуд“.
— Оттам — продължи той, — можете да вземете автобус или, ако предпочитате, такси.
— Такси — отсече мисис Оливър. — Останах без крака. Нямам търпение да се отпусна в таксито. Благодаря ви за добронамереността, с която се отнесохме към моето преследване, въпреки че сигурно ви се е сторило много необичайно. Едва ли частните детективи, или както там ги наричат, биха постъпили като мен!
— Вероятно не — каза Дейвид сериозно. — Оттук наляво, после надясно, после отново наляво и като видите реката веднага завивате надясно и продължавате направо.
Докато прекосяваше запуснатия двор отново я завладя предишното чувство на тревога и несигурност. „Не бива да давам воля на фантазията си.“ — заповяда си тя и погледна назад към стълбището и прозореца на ателието. Дейвид все още стоеше там и гледаме след нея. „Трима чудесни младежи — каза си тя. — Чудесни и много мили. Оттук наляво, после надясно. Само защото изглеждат доста странно на човек му хрумват глупавите идеи, че са опасни. Сега надясно ли беше или наляво? Наляво, струва ми се… О, Боже, краката ми. А се кани и да вали.“ Пътят ѝ изглеждаше безкраен, а „Кингс Роуд“ невероятно далеч. Все още не чуваше шума на колите. Къде, по дяволите, е тази река? Заподозря, че е сбъркала посоката.
„Е — помисли си мисис Оливър, — скоро все ще стигна някъде. До реката или до «Пътни», или до «Уондсуърт», или където и да е.“ Тя попита един мъж за пътя към „Кингс Роуд“, но той ѝ каза, че е чужденец и ме говори английски.
Мисис Оливър зави уморено покрай един ъгъл и пред погледа ѝ проблесна реката. Тя се забърза към нея по една тясна алея. Чу след себе си стъпки и когато понечи да се обърне нещо я удари отзад по главата и света се превърна в рояк звезди.
Глава десета
Един глас ѝ заповяда:
— Изпийте това!
Норма трепереше. Погледът ѝ беше замъглен. Тя леко се сви на стола си. Повториха заповедта: „Изпийте това“. Този път тя послушно го изпи и се задави.
— То е… то е много силно — изхълца тя.
— Ще ви ободри. След минута ще се почувствате по-добре. Само се успокойте и почакайте.
Гаденето и световъртежът, които я измъчваха, отминаха. По бузите се появи лека руменина и треперенето намаля. За първи път тя огледа наоколо и видя къде се намира. Беше обзета от чувство на страх и ужас, но сега нещата сякаш се нормализираха. Стаята беше средно голяма и както ѝ се стори, обзаведена по познат начин. Бюро, кушетка, кресло и един обикновен стол. На една странична маса лежеше стетоскоп. Имаше и някакъв апарат, за който тя си помисли, че го използват за преглед на очите. После вниманието ѝ се съсредоточи върху мъжа, който ѝ бе наредил да пие.
Изглеждаше около трийсетгодишен, червенокос и с доста грозновато, но привлекателно лице. От онези ъгловати, но чаровни лица. Той ѝ кимна окуражително.
— Започвате ли да се съвземате?
— Аз… да, струва ми се. Аз… вие… какво се случи?
— Не си ли спомняте?
— Колите. Аз… тя ме връхлетя… тя… — тя вдигна поглед към него. — Блъсна ме.
— О, не! Не ви блъсна — поклати глава непознатият. — Аз ви помогнах.
— Вие?
— Ами стояхте в средата на улицата, а една кола летеше към вас и аз едва успях да ви дръпна от пътя ѝ. За какво се бяхте замислили, че се втурнахте така между колите?