— Първо реших да се хвърля от моста.
— Така ли? Щяхте да откриете, че няма да е толкова лесно. В днешно време строителите на мостове много внимават. Искам да кажа, че ще трябва да се покатерите на парапета, а то е доста трудно. Някой щеше да ви спре. Е, да продължа с разказа си. Доведох ви вкъщи, защото бяхте в шок и не можахте да ми кажете адреса си. Между другото, къде живеете?
— Нямам адрес. Аз… аз не живея никъде.
— Интересно — отбеляза доктор Стилингфлийт. — Онова, което полицията нарича „без постоянен адрес“. Какво правите — седите на брега на реката по цели нощи?
Тя го, погледна с подозрение.
— Можех да се обадя на полицията за злополуката, но реших да не го правя. Предпочитам да приема, че от младежка разсеяност сте пресекли улицата, без да се огледате.
— Изобщо не отговаряте на представата ми за лекар — каза Норма.
— Наистина ли? Ами, в тази страна постепенно започнах да губя илюзиите си относно моята професия. Всъщност отказвам се от практиката си тук и заминавам за Австралия след около две седмици. Така че не съм заплаха за вас и ако искате, можете да ми разкажете как виждате розови слонове да излизат от стената, как ви се струва, че дърветата протягат клони, за да ви сграбчат и задушат, как виждате дяволът да наднича от очите на хората и всякакви други фантасмагории, и аз нищо няма да предприема! Изглеждате ми съвсем нормална, ако ми позволите така да се изразя.
— Не мисля, че съм.
— Ами може би сте права — каза доктор Стилингфлийт приятелски. — Нека чуем доводите ви.
— Правя разни неща, но не си ги спомням… Разказвам на хората какво съм правила, но не помня, че съм им го казвала…
— Струва ми се, че имате лоша памет.
— Не разбирате. Става дума за грешни неща.
— Религиозна мания? Би било много интересно.
— Не е религиозно. Просто… просто е омраза.
На вратата се почука и влезе възрастна жена с поднос и прибори за чай. Сложи го на бюрото и излезе.
— Захар? — попита докторът.
— Да, моля.
— Разумно момиче. Захарта е много полезна след преживян шок. — Той наля две чаши чай, сложи едната до нея и подаде захарницата. — А сега — седна той, — за какво говорехме? О, да, за омразата.
— Възможно е, нали, да намразиш някого толкова много, че да пожелаеш да го убиеш?
— О, да — съгласи се Стилингфлийт весело. — Съвсем възможно. Дори напълно нормално. Но дори и наистина да искате да го направите, знаете ли, не бихте могли да стигнете дотам. Човешкото същество е снабдено с естествена спирачна система, която задейства спирачките в подходящия момент.
— Във вашите уста звучи съвсем обикновено — каза Норма. В гласа ѝ се долавяше ясна нотка на раздразнение.
— Ами, съвсем естествено е. Децата се чувстват така всеки ден. Ядосват се и казват на майките или бащите си: „Ти си лош, мразя те, искам да умреш“. Майките, които понякога са разумни, не им обръщат внимание. Когато пораснеш, все още мразиш някои хора, но то вече не е достатъчна причина да искаш да ги убиеш. Но ако все пак го направиш, е, тогава отиваш в затвора. Тоест, ако си стигнал дотам, че да извършиш такава мръсна и трудна работа. Между другото не ме баламосвате, нали? — попита неочаквано той.
— Разбира се, че не — изправи се Норма на стола, а в очите ѝ проблесна гняв. — Разбира се, че не. Мислите ли, че бих казала такива ужасни неща, ако не бяха истина?
— Ами, хората го правят — каза доктор Стилингфлийт. — Говорят ужасни неща за себе си и се забавляват от това. — Той взе празната ѝ чаша. — А сега, най-добре ми разкажете всичко. Кого мразите, защо го мразите, какво искате да му направите.
— Любовта може да се превърне в омраза.
— Звучи мелодраматично. Но знайте, че и омразата може да се превърне в любов. Възможни са и двете положения. Казахте ми, че не става дума за приятел. Беше мой любим, но се отнесе зле с мен. Няма нищо такова, а?
— Не, не. Нищо такова. Моята… моята мащеха.
— Клишето — жестоката мащеха. Но това са глупости. На вашите години можете да се отделите от мащехата си. Какво друго ви е направила, освен, че се е омъжила за баща ви? И него ли мразите или сте толкова привързана към него, че не искате да го делите с никого?
— Съвсем не е така. Съвсем не. Някога го обичах и го много. Той беше… той беше… мислех, че е чудесен.
— А сега ме чуйте — каза доктор Стилингфлийт. — Ще ви предложа нещо. Виждате ли тази врата?
Норма извърна глава и погледна озадачено вратата.
— Една обикновена врата, нали? Не е заключена. Отваря се и се затваря по обичайния начин. Хайде, опитайте сама. Видяхте икономката ми да влиза и да излиза през нея, нали? Няма никаква измама. Станете и направете онова, което ви казвам.