Норма стана от стола, малко неуверено отиде до вратата и я отвори. Застана под рамката и погледна въпросително към него.
— Така. Какво виждате? Един съвсем обикновен коридор, който се нуждае от пребоядисване, но не си струва, след като скоро ще замина за Австралия. Сега идете до входната врата и я отворете. И тук няма никакъв трик. Излезте навън на тротоара. Така ще разберете, че сте напълно свободна и няма да правя никакви опити да ви затворя. После, след като се убедите, че можете да напуснете този кабинет винаги, когато пожелаете, върнете се, седнете отново на удобния стол и ми разкажете всичко за себе си. След това аз ще ви дам ценните си съвети. Не е нужно да ги приемате — успокои я той. — Хората рядко приемат съвети, но си струва да ги чуете. Разбрахте ли? Съгласна ли сте?
С неуверена походка Норма излезе от стаята навън в коридора. Беше един съвсем обикновен коридор, точно както го бе описал докторът. Отвори лесно външната врата, слезе по четирите стъпала и се отзова на тротоара на една улица с благопристойни, но безинтересни къщи. Постоя малко, пристъпвайки нерешително от крак на крак, без да забележи, че през процепа на пердетата доктор Стилингфлийт я наблюдава. След около две минути тя се обърна решително, качи се нагоре по стълбите, затвори входната врата и се върна в кабинета.
— Всичко ли е наред? — попита доктор Стилингфлийт. — Уверихте ли се, че не кроя нищо? Че постъпвам открито и почтено?
Момичето кимна.
— Добре. Седнете тук. Настанете се удобно. Пушите ли?
— Ами, аз…
— Само марихуана или нещо такова? Няма значение, не ми казвайте.
— Разбира се, че не употребявам такива неща.
— Не бих казал, че се разбира, но човек трябва да вярва на онова, което му казват пациентите. Добре. Сега ми разкажете за себе си.
— Аз… не зная. Всъщност няма нищо за разказване. Не искате ли да легна на кушетката?
— О, не, не искам да ми разказвате спомените си от сънищата и такива неща? Искам да науча повече за вас. Нали разбирате? Къде сте родена, къде сте живели — в провинцията или в града, дали имате братя и сестри или сте единствено дете и така нататък. Когато почина майка ви, бяхте ли много разстроена?
— Разбира се, че бях — отговори обидено Норма.
— Много обичате да казвате „разбира се“, мис Уест. Впрочем, Уест не е истинското ви име, нали? Е, няма значение, не искам да го зная. Наречете се Уест или Ийст или Норт, или както пожелаете. Както и да е, какво се случи след смъртта на майка ви?
— Много преди да почине тя стана инвалид. Често ходеше по санаториуми. Аз живях при една доста стара леля в Девъншир. Е не точно леля. Беше първа братовчедка на мама. Преди около шест месеца се върна баща ми. Беше… беше чудесно. — Лицето ѝ изведнъж се проясни. Тя не забеляза бързия проницателен поглед, който ѝ хвърли уж непринуденият млад лекар. — Знаете ли, едва го познах. Замина, когато бях на пет години. Не мислех, че някога ще го видя отново. Мама не го споменаваше често. Струва ми се, че отначало тя се надяваше той да се откаже от онази жена и да се върне.
— Онази жена?
— Да. Той замина с нея. Мама казваше, че била много лоша. Говореше за нея много остро, както и за татко, но аз си мислех, че може би… може би, татко не е толкова лош, колкото си мисли тя. Че за всичко е виновна онази жена.
— Те ожениха ли се?
— Не. Мама каза, че никога няма да даде развод на татко. Тя беше… беше от консервативното течение на англиканската църква… знаете го, много строго, почти като на римокатолическата църква. Тя не приемаше развода.
— Те продължиха ли да живеят заедно? Как се казва жената или и това е тайна?
— Не помня фамилията ѝ — поклати Норма глава. — Не, струва ми се, че не живяха дълго заедно, но виждате ли, аз не зная много. Заминаха за Южна Африка, но май са се скарали и скоро са се раздели, защото тогава мама каза, че се надява татко да се върне. Но той не го направи. Дори не ни писа. Даже и на мен. Но ми изпращаше разни неща за Коледа. Винаги получавах подаръци от него.
— Беше ли привързан към вас?
— Не зная. Как бих могла да кажа? Никой никога не говореше за него. Само чичо Саймън, брат му. Имаше кантора в Сити и беше много недоволен, че татко заряза всичко. Казваше, че винаги си е бил такъв, никога не се задържал за дълго на нещо, но не бил лошо момче. Просто го смяташе за слабохарактерен. Не се срещах често с чичо Саймън. Предимно с приятелите на мама. Повечето от тях бяха ужасно скучни. Целият ми живот бе ужасно скучен… О, в началото ми изглеждаше толкова хубаво, че татко се връща вкъщи. Опитах да си го припомня. Знаете — нещата, които ми е говорил, игрите, които сме играли заедно. Той много ме разсмиваше. Опитах се да намеря негови стари снимки. Оказа се обаче, че всичките са изхвърлени. Мисля, че го е направила мама.